ПАНДЕМИЯ, ИЗКУСТВО И ОНТОЛОГИЯ
на човешкото битие
25.08.2021
Статията разглежда езиковите аспекти на човешкото битие и тяхната трансформация или деградация в условията на принудителна социална изолация. Творчеството е вариант за справяне с проблемите на самотата и като такова то може да замести липсата на междуличностни контакти. Това обаче не би било възможно, ако в основата му не лежаха езикови структури, които често пъти се игнорират или пренебрегват от изследователите.
„О, братя мои, което мога да обичам у човека, то е, че е преход и гибел. А и у вас има много, което ме кара да обичам и да се надявам.“
Ф. Ницше, „Тъй рече Заратустра“
Ф. Ницше, „Тъй рече Заратустра“
Съществуват различни философски определения на човека или на неговото битие – като екстатично (М. Хайдегер), ексцентрично (Х. Плеснер) или като намиращо се в постоянна преходност същество (Ф. Ницше). Във всички тези случаи акцентът се поставя върху човешката неустановеност и изнесеност към света, другите, а във времеви план и към смъртта.
Като битие-в-света (М. Хайдегер) обаче човешкото съществуване е подложено на редица ограничения. Някои от тях произтичат от самата му телесност, докато други са от продукт на институционално организирания социален свят (всъщност дори самото тяло, както отбелязва П. Бурдийо, е знаково структурирано).
Не е възможно да се социализираме, без да интериоризираме в нашата психика езиковите норми и забрани, правещи възможно съжителството ни с другите.
Ситуацията на пандемия обаче постави до голяма степен под въпрос някои от основните принципи на социалното съжителство, които доскоро изглеждаха напълно безвъпросни и неподлежащи на промяна или коментар. Човекът, както отбелязва Ж.-П. Сартр, е същество, „обреченото на свобода“. Същата тази екзистенциална участ обаче се натъкна на изключително сериозни изпитания в условията на принудително наложените институционални ограничения.
Последните засегнаха не само възможностите за свободно общуване, но и тези за свободно изразяване на мнение – тоест пандемията произведе специфичен вид цензура, която може да бъде определена като „епидемиологична“. От тази гледна точка възгледът за безусловна екзистенциална свобода изисква сериозно преразглеждане.
Като битие-в-света (М. Хайдегер) обаче човешкото съществуване е подложено на редица ограничения. Някои от тях произтичат от самата му телесност, докато други са от продукт на институционално организирания социален свят (всъщност дори самото тяло, както отбелязва П. Бурдийо, е знаково структурирано).
Не е възможно да се социализираме, без да интериоризираме в нашата психика езиковите норми и забрани, правещи възможно съжителството ни с другите.
Ситуацията на пандемия обаче постави до голяма степен под въпрос някои от основните принципи на социалното съжителство, които доскоро изглеждаха напълно безвъпросни и неподлежащи на промяна или коментар. Човекът, както отбелязва Ж.-П. Сартр, е същество, „обреченото на свобода“. Същата тази екзистенциална участ обаче се натъкна на изключително сериозни изпитания в условията на принудително наложените институционални ограничения.
Последните засегнаха не само възможностите за свободно общуване, но и тези за свободно изразяване на мнение – тоест пандемията произведе специфичен вид цензура, която може да бъде определена като „епидемиологична“. От тази гледна точка възгледът за безусловна екзистенциална свобода изисква сериозно преразглеждане.
На тази основа можем да подходим към карантината като към специфичен вид гранична ситуация (К. Ясперс), доколкото в нея биват поставени на изпитание основните структури на човешкото съществуване. Същевременно институционалните ограничения правят видими именно онези характеристики на битието ни, които ни позволяват да се справим с връхлитащите ни трудности и изпитания посредством мобилизацията на творческия ни потенциал.
Ограниченията повдигат редица въпроси от философски, психологически, антропологически, културологически и друг характер. Налагането им от различните видове власти пораждат разнородни реакции, които могат да бъдат обобщени „за” и „против” карантината. Този по-общ план обаче далеч не изчерпва въпроса за влиянието на ограниченията, защото, ако искаме да разкрием пълнотата на формите и начините, по които те се преживяват, трудно ще открием една-единствена гледна точка.
По този начин ограниченията, генерирани в отговор на разпространението на коронавируса, предлагат много възможности за анализ, тъй като превръщат изолацията не само в индивидуален, но и в социален проблем. Това означава, че карантината засяга всички социални подсистеми – икономическа, политическа, културна и етическа или духовна. Следователно, ако искаме да разкрием основните характеристики на опита в изолацията, неизбежно трябва да прибегнем към комбинацията на различни подходи – мулти-, интер- и дори трансдисциплинарни.
Ако в биологичен план пандемията поставя на изпитание физическото оцеляване на индивидите, то в не по-малка степен тя засяга и духовното им съхранение. Както казва Т. Елиът, човешката раса не понася твърде много реалност. Принудителната изолация обаче изправя хората именно пред този проблем.
Един от възможните изходи от тази ситуация е себереализацията посредством творчеството, което не е задължително да води до създаването на уникални или гениални произведения. Достатъчно е отделният индивид да се фокусира върху собствените си умения, способности и заложби, за да разбере, че онова, което би могъл да бъде, не съвпада задължително с наложената му от другите представа, че е.
Въпросът обаче е дали по този начин е осъществимо бягството от натрапливата реалност с нейните кризи и ограничения?
Ограниченията повдигат редица въпроси от философски, психологически, антропологически, културологически и друг характер. Налагането им от различните видове власти пораждат разнородни реакции, които могат да бъдат обобщени „за” и „против” карантината. Този по-общ план обаче далеч не изчерпва въпроса за влиянието на ограниченията, защото, ако искаме да разкрием пълнотата на формите и начините, по които те се преживяват, трудно ще открием една-единствена гледна точка.
По този начин ограниченията, генерирани в отговор на разпространението на коронавируса, предлагат много възможности за анализ, тъй като превръщат изолацията не само в индивидуален, но и в социален проблем. Това означава, че карантината засяга всички социални подсистеми – икономическа, политическа, културна и етическа или духовна. Следователно, ако искаме да разкрием основните характеристики на опита в изолацията, неизбежно трябва да прибегнем към комбинацията на различни подходи – мулти-, интер- и дори трансдисциплинарни.
Ако в биологичен план пандемията поставя на изпитание физическото оцеляване на индивидите, то в не по-малка степен тя засяга и духовното им съхранение. Както казва Т. Елиът, човешката раса не понася твърде много реалност. Принудителната изолация обаче изправя хората именно пред този проблем.
Един от възможните изходи от тази ситуация е себереализацията посредством творчеството, което не е задължително да води до създаването на уникални или гениални произведения. Достатъчно е отделният индивид да се фокусира върху собствените си умения, способности и заложби, за да разбере, че онова, което би могъл да бъде, не съвпада задължително с наложената му от другите представа, че е.
Въпросът обаче е дали по този начин е осъществимо бягството от натрапливата реалност с нейните кризи и ограничения?
Дали грижата за „насъщния“ не би могла да вземе превес над всички останали нужди? От тази гледна точка намирането на баланс между физическото и духовното оцеляване е една от ключовите точки, които се изплъзват от сферата на политическото действие. В такъв случай, ако въпросната възможност е осъществима, тогава би трябвало, първо, да съсредоточим вниманието си върху езика, който в ролята си на „единствена институция, валидна за всички членове на обществото“ (Е. Бенвенист), може да изиграе ролята на катализатор за промяната.
Изолация, философия, изкуство, език
Смисловите аспекти на физическото оцеляване не могат да бъдат измерени нито с помощта на точните науки, нито пък е възможно тяхното безконфликтно дефиниране във властови термини поради основанията, посочени още пред 60-те години на ХХ в. от френските постструктуралисти Р. Барт, Ж. Дельоз, Ф. Гатари, Ж. Дерида и др. Поради тази причина се налага да се обърнем към някои по-общи проблеми от екзистенциален и философско-херменевтичен характер.
Още Хердер заявява в естетическите си студии: „Или загини, или си създай език!” [6, с. 104].
Изолация, философия, изкуство, език
Смисловите аспекти на физическото оцеляване не могат да бъдат измерени нито с помощта на точните науки, нито пък е възможно тяхното безконфликтно дефиниране във властови термини поради основанията, посочени още пред 60-те години на ХХ в. от френските постструктуралисти Р. Барт, Ж. Дельоз, Ф. Гатари, Ж. Дерида и др. Поради тази причина се налага да се обърнем към някои по-общи проблеми от екзистенциален и философско-херменевтичен характер.
Още Хердер заявява в естетическите си студии: „Или загини, или си създай език!” [6, с. 104].
„Алегория на поета“, Джейкъб Фостер
Тъй като тази тема е пряко свързана с художественото творчество, ще се опитам да я разгледам накратко през призмата на словесните изкуства. Основанията за това са свързани с факта, че именно на писателите дължим заслугите за езиковите „изобретения“ или „иновации“. Това означава да се обърнем към поетичния характер на езика съобразни неговия античен смисъл, който М. Хайдегер влага в своите фундаментално-онтологически изследвания [5, с. 103].
Ако се съсредоточим върху смисловия аспект на социалните ограничения, можем да кажем, че към него е възможно да подходим както от позицията на точните, така и от тази на хуманитарните науки. В първия случай обаче обяснителните схеми ще доведат до заличаване на характеристиките на индивидуалното, докато във втория се открива точно обратната перспектива – извеждането на преден план на онези човешки характеристики, които остават закрити за точните или експериментални науки.
От тази гледна точка можем да погледнем и върху творчеството. Както отбелязва Х.-Г. Гадамер писателите често пъти изпреварват учените благодарение на въображението си. Проблемът е, че те представят откритията си в художествена, а не в научна форма. Например романът “Капитан Немо” предсказва появата на съвременните подводници. Техниката или технологиите обаче не могат да предскажат отношенията между членовете на подобни рискови екипажи. Разбира се, за тези цели по-добре е да бъде потърсено мнението на експерти. Тъй като обаче човекът е „езиково същество“ (Е. Бенвенист, Ж. Лакан), не е уместно да бъдат пренебрегван смисловият аспект на проблема, който надхвърля рамките на традиционните психологически или психотерапевтически теории. Предимството на техния опит е способността им да изразяват човешкото съществуване с помощта на символи, като по този начин му придават характер, коренно различаващ се от онзи, до който могат да достигнат абстрактните научни теории [2, с. 132].
Тъй като художественото произведение според М. Хайдегер е винаги символично и алегорично, възможно е от анализите и интерпретациите на определени литературни текстове да извлечем онези метафори, които – благодарение на полисемантичността си – да разкрият в много по-тънки детайли проблемите на подложената на изолация човешка душа [5, стр. 54].
От тази гледна точка тълкуването на самотата, изложена в художествени форми, не съдържа никакво противоречие със заличаващите човешката индивидуалност научни методи, теории и форми.
Ако се съсредоточим върху смисловия аспект на социалните ограничения, можем да кажем, че към него е възможно да подходим както от позицията на точните, така и от тази на хуманитарните науки. В първия случай обаче обяснителните схеми ще доведат до заличаване на характеристиките на индивидуалното, докато във втория се открива точно обратната перспектива – извеждането на преден план на онези човешки характеристики, които остават закрити за точните или експериментални науки.
От тази гледна точка можем да погледнем и върху творчеството. Както отбелязва Х.-Г. Гадамер писателите често пъти изпреварват учените благодарение на въображението си. Проблемът е, че те представят откритията си в художествена, а не в научна форма. Например романът “Капитан Немо” предсказва появата на съвременните подводници. Техниката или технологиите обаче не могат да предскажат отношенията между членовете на подобни рискови екипажи. Разбира се, за тези цели по-добре е да бъде потърсено мнението на експерти. Тъй като обаче човекът е „езиково същество“ (Е. Бенвенист, Ж. Лакан), не е уместно да бъдат пренебрегван смисловият аспект на проблема, който надхвърля рамките на традиционните психологически или психотерапевтически теории. Предимството на техния опит е способността им да изразяват човешкото съществуване с помощта на символи, като по този начин му придават характер, коренно различаващ се от онзи, до който могат да достигнат абстрактните научни теории [2, с. 132].
Тъй като художественото произведение според М. Хайдегер е винаги символично и алегорично, възможно е от анализите и интерпретациите на определени литературни текстове да извлечем онези метафори, които – благодарение на полисемантичността си – да разкрият в много по-тънки детайли проблемите на подложената на изолация човешка душа [5, стр. 54].
От тази гледна точка тълкуването на самотата, изложена в художествени форми, не съдържа никакво противоречие със заличаващите човешката индивидуалност научни методи, теории и форми.
Изкуство, интерпретация, философска антропология
Ако културата е текст, тогава всички човешки артефакти могат да бъдат подведени под тази семиотична идея – не само произведенията на словесното творчество, но и всички останали изкуства: пластични, визуални и т. н. Думите на немския скулптор Йозеф Бойс: „За мен произведението на изкуството е загадка, естественият ключ към която е самият човек“, са показателни в това отношение. Разбира се, можем да подходим към човека и от позициите на точните науки, но тогава би трябвало да го включим във веригата от причинно-следствени връзки, които не биха допринесли по никакъв начин за разкриването на смисъла на неговото собствено съществуване.
В този ред на мисли трябва да се съгласим с П. Рикьор, според когото традиционната дихотомия между обяснение и разбиране, между номотетични и идеографични науки не е валидно при разглеждането на спецификата на човешкото битие [3, с. 5]. В тази връзка можем да бъде повдигнат въпросът и за връзката между изкуството и науките за човека. Според М. Хайдегер философската антропология е безперспективна дисциплина, доколкото в нея човешкото същество се тълкува в онтичен план, т. е. като социално или политическо животно, без да се подчертава неговата онтологична разлика в сравнение с всяко друго биващо [4, 207].
Въпреки това някои екзистенциално или феноменологико-херменевтично ориентирани философи като П. Рикьор, Х-Г. Гадамер, О. Болнов и др., защитават тезата за възможното разработване на философската антропология в интерпретативен план. Именно от тази гледна точка анализите на определен тип художествени произведения могат да се окажат особено продуктивни и евристични, доколкото чрез тях би станало възможно разкриването на онези смислови аспекти на човешкото битие, които остават недостижими за точните науки. Става дума за смисъла, който е езиково конструиран, а не за описанието на факти, въз основа на които да се градят или отхвърлят теории.
В тази връзка е уместно да бъде припомнена и идеята на П. Рикьор за преодоляването на конфликта на интерпретациите. Според него психоанализата, есхатологията и херменевтиката на човешкото битие (Dasein) не си противоречат непримиримо, доколкото се отнасят към различни измерения – във времеви план – на човешкото битие. Доколкото човекът е езиково същество, то в такъв случай не би трябвало да има проблем за изграждането на връзки помежду им. Условието за това според френския философ е теорията да бъде изградена на семиотична основа [3, с. 8].
Всъщност трите основни интерпретации на човешкото битие се отнасят до трите времеви екстензиии и поради това съгласуването им може да разкрие много по-пълноценно неговите темпорални особености. Тъй като последното никога не е безсловесно, можем да кажем, че преодоляването на конфликта на интерпретациите е осъществимо в наративен план.
Битие и разказ
Човекът е същество, което се формира и живее в истории. Неслучайно в книгата си „Сапиенс: Кратка история на човечеството“ Ювал Харари твърди, че човекът е произлязъл от маймуната поради способността си да разказва истории, в правдоподобността на които е способен да убеди не само себе си, но и своите слушатели. Например шимпанзетата могат да предупредят своите събратя за приближаването на лъв, но не са способни да ги накарат да повярват, че това е тотемът на тяхното племе.
Във тази връзка можем да посочим идеята на П. Рикьор за изграждането на нова теория на въображението, която да се доближава до трансцеденталния схематизъм на Кант, но – за разлика от последния – да бъде изградена на семиотична основа [4, с. 421]. Ако се обърнем към този възглед, ще видим, че между въображението на художника, писателя, музиканта или артиста, не съществуват непреодолими граници, доколкото езикът мотивира и организира всички техни творчески преживявания.
От тази гледна точка става ясна необходимостта от прилагането на херменевтично ориентиран подход както към човешката личност, така и към особеностите на неговите творчески заложби, които намират различни форми на реализация. Само по този начин би станало възможно разбирането на нуждата от изнамиране на нови форми за справяне с изобилието на реалност, която ни заплашва от всички посоки в съвременното общество. Откриването на алтернативни възможности за себеизразяване означава полагане и на нови пътища за свързване с другите, а чрез тях и със самия себе си.
От тази гледна точка принудителните ограничения могат да изиграят положителна роля, доколкото ще тласнат някои хора към изнамирането на компенсаторни механизми за преодоляване на проблемите на изолация и самота. В тази връзка е уместно да споменем мнението на един западен писател, който по времето на тоталитаризма изразява завистта си към социалистическите му колеги, чието въображение било стимулирано от идеологическата цензура.
Комуникацията с произведения на изкуството може да бъде не само катализатор за преодоляване на временните проблеми, причинени от изолацията, но и мотив с по-дългосрочни последици за личностното развитие. Човекът е езиково същество и точно поради тази причина ограничаването на връзките му с другите подлага на сериозно изпитание неговата най-интимна същност. В това отношение изучаването на писателския опит може да бъде от изключителна полза за разбирането на смисловите измерения на проблемите на самотата и изолацията. Колкото и парадоксално да изглежда, но именно хората, които умеят да боравят най-добре със словото, могат най-точно да опишат проблемите, породени от загубата му.
Ако културата е текст, тогава всички човешки артефакти могат да бъдат подведени под тази семиотична идея – не само произведенията на словесното творчество, но и всички останали изкуства: пластични, визуални и т. н. Думите на немския скулптор Йозеф Бойс: „За мен произведението на изкуството е загадка, естественият ключ към която е самият човек“, са показателни в това отношение. Разбира се, можем да подходим към човека и от позициите на точните науки, но тогава би трябвало да го включим във веригата от причинно-следствени връзки, които не биха допринесли по никакъв начин за разкриването на смисъла на неговото собствено съществуване.
В този ред на мисли трябва да се съгласим с П. Рикьор, според когото традиционната дихотомия между обяснение и разбиране, между номотетични и идеографични науки не е валидно при разглеждането на спецификата на човешкото битие [3, с. 5]. В тази връзка можем да бъде повдигнат въпросът и за връзката между изкуството и науките за човека. Според М. Хайдегер философската антропология е безперспективна дисциплина, доколкото в нея човешкото същество се тълкува в онтичен план, т. е. като социално или политическо животно, без да се подчертава неговата онтологична разлика в сравнение с всяко друго биващо [4, 207].
Въпреки това някои екзистенциално или феноменологико-херменевтично ориентирани философи като П. Рикьор, Х-Г. Гадамер, О. Болнов и др., защитават тезата за възможното разработване на философската антропология в интерпретативен план. Именно от тази гледна точка анализите на определен тип художествени произведения могат да се окажат особено продуктивни и евристични, доколкото чрез тях би станало възможно разкриването на онези смислови аспекти на човешкото битие, които остават недостижими за точните науки. Става дума за смисъла, който е езиково конструиран, а не за описанието на факти, въз основа на които да се градят или отхвърлят теории.
В тази връзка е уместно да бъде припомнена и идеята на П. Рикьор за преодоляването на конфликта на интерпретациите. Според него психоанализата, есхатологията и херменевтиката на човешкото битие (Dasein) не си противоречат непримиримо, доколкото се отнасят към различни измерения – във времеви план – на човешкото битие. Доколкото човекът е езиково същество, то в такъв случай не би трябвало да има проблем за изграждането на връзки помежду им. Условието за това според френския философ е теорията да бъде изградена на семиотична основа [3, с. 8].
Всъщност трите основни интерпретации на човешкото битие се отнасят до трите времеви екстензиии и поради това съгласуването им може да разкрие много по-пълноценно неговите темпорални особености. Тъй като последното никога не е безсловесно, можем да кажем, че преодоляването на конфликта на интерпретациите е осъществимо в наративен план.
Битие и разказ
Човекът е същество, което се формира и живее в истории. Неслучайно в книгата си „Сапиенс: Кратка история на човечеството“ Ювал Харари твърди, че човекът е произлязъл от маймуната поради способността си да разказва истории, в правдоподобността на които е способен да убеди не само себе си, но и своите слушатели. Например шимпанзетата могат да предупредят своите събратя за приближаването на лъв, но не са способни да ги накарат да повярват, че това е тотемът на тяхното племе.
Във тази връзка можем да посочим идеята на П. Рикьор за изграждането на нова теория на въображението, която да се доближава до трансцеденталния схематизъм на Кант, но – за разлика от последния – да бъде изградена на семиотична основа [4, с. 421]. Ако се обърнем към този възглед, ще видим, че между въображението на художника, писателя, музиканта или артиста, не съществуват непреодолими граници, доколкото езикът мотивира и организира всички техни творчески преживявания.
От тази гледна точка става ясна необходимостта от прилагането на херменевтично ориентиран подход както към човешката личност, така и към особеностите на неговите творчески заложби, които намират различни форми на реализация. Само по този начин би станало възможно разбирането на нуждата от изнамиране на нови форми за справяне с изобилието на реалност, която ни заплашва от всички посоки в съвременното общество. Откриването на алтернативни възможности за себеизразяване означава полагане и на нови пътища за свързване с другите, а чрез тях и със самия себе си.
От тази гледна точка принудителните ограничения могат да изиграят положителна роля, доколкото ще тласнат някои хора към изнамирането на компенсаторни механизми за преодоляване на проблемите на изолация и самота. В тази връзка е уместно да споменем мнението на един западен писател, който по времето на тоталитаризма изразява завистта си към социалистическите му колеги, чието въображение било стимулирано от идеологическата цензура.
Комуникацията с произведения на изкуството може да бъде не само катализатор за преодоляване на временните проблеми, причинени от изолацията, но и мотив с по-дългосрочни последици за личностното развитие. Човекът е езиково същество и точно поради тази причина ограничаването на връзките му с другите подлага на сериозно изпитание неговата най-интимна същност. В това отношение изучаването на писателския опит може да бъде от изключителна полза за разбирането на смисловите измерения на проблемите на самотата и изолацията. Колкото и парадоксално да изглежда, но именно хората, които умеят да боравят най-добре със словото, могат най-точно да опишат проблемите, породени от загубата му.
Проблемът за мълчанието
В духа на настоящето изследване мълчанието може да се приеме като гранична ситуация на човешкото съществуване, независимо от причините, които го пораждат – изолация, депресия, страх, траур и др. В това състояние значението на езика за укрепване и стабилизиране на човешкото съществуване става особено отчетливо. Следователно, изхождайки от ситуацията на самота и смислово обедняване, ние можем да разкрием начините, по които се извършва обратният път към истинското битие на човека. Можем да кажем, че в ситуации на изолация езикът има, от една страна, опустошителен или разрушителен ефект (С. Бекет, „Неназовимото“), но от друга, без него оцеляването при липсата на социални контакти, е също така невъзможно (Е. Базен, „Зеленият храм“; М. Турние „Петкан или Чистилището на Пасифика“).
Тези два тематична примера се отнасят до две идеализирани гранични ситуации:
А) на невъзможното бягство от езика;
Б) на невъзможно бягство от другите, с които оставаме свързани по силата на езиковите норми.
Между тези две идеализирани ситуации се разиграват реалните езикови връзки на човека със себе си и с другите. В този план писателският опит предоставя достатъчно голям брой примери за анализ на смисловите аспекти, които пораждат случаите на самота.
Налагането на карантинни ограничения причинява не само разпад на междуличностните отношения, но и на някои от основните езикови структури, които изграждат нашия символен свят.
Както показва А. Камю в романа си „Чумата“, жителите на „обсадения“ град Оран започват да се чувстват като емигранти или изгнаници, без да са принудени да напуснат собствените си домове.
В духа на настоящето изследване мълчанието може да се приеме като гранична ситуация на човешкото съществуване, независимо от причините, които го пораждат – изолация, депресия, страх, траур и др. В това състояние значението на езика за укрепване и стабилизиране на човешкото съществуване става особено отчетливо. Следователно, изхождайки от ситуацията на самота и смислово обедняване, ние можем да разкрием начините, по които се извършва обратният път към истинското битие на човека. Можем да кажем, че в ситуации на изолация езикът има, от една страна, опустошителен или разрушителен ефект (С. Бекет, „Неназовимото“), но от друга, без него оцеляването при липсата на социални контакти, е също така невъзможно (Е. Базен, „Зеленият храм“; М. Турние „Петкан или Чистилището на Пасифика“).
Тези два тематична примера се отнасят до две идеализирани гранични ситуации:
А) на невъзможното бягство от езика;
Б) на невъзможно бягство от другите, с които оставаме свързани по силата на езиковите норми.
Между тези две идеализирани ситуации се разиграват реалните езикови връзки на човека със себе си и с другите. В този план писателският опит предоставя достатъчно голям брой примери за анализ на смисловите аспекти, които пораждат случаите на самота.
Налагането на карантинни ограничения причинява не само разпад на междуличностните отношения, но и на някои от основните езикови структури, които изграждат нашия символен свят.
Както показва А. Камю в романа си „Чумата“, жителите на „обсадения“ град Оран започват да се чувстват като емигранти или изгнаници, без да са принудени да напуснат собствените си домове.
Едва след отпадането на карантинните ограничения ги връхлита чувството на завръщане у дома, в тяхната скъпа и обичана родина, от която са били откъснати не по собствената им воля.
Следователно принудителната изолация може да се характеризира като изгнание, макар и на родна почва, или като емиграция, но не и на чужда земя. От антропологическа гледна точка тези преживявания могат да бъдат характеризирани като ритуали на прехода.
Според Ван Женеп лиминалността е междинният етап при прехода от един език или културен код към друг. Той се разполага между забравянето на старата и адаптирането към новата културна или социална среда.
На този етап индивидът сякаш отпада от времето и езиковите структури, като губи хоризонта на миналото и бъдещето.
Културната неопределеност обаче му дава шанс да започне да бъде отново себе си, отвъд нормите, които са го белязали преди прехода. Доколкото се освобождава от традиционните роли и конвенции, той се изправя, от една страна, пред нищото, но, от друга, пред възможността да открие наново себе си чрез свободното изграждане на своята самоличност. След “Игра на стъклени перли” мисля, че е трудно да бъде добавено нещо по този въпрос, освен че себеизграждането неизбежно включва другите, които са представени в езика (т. нар. Голям Друг или Autre на Ж. Лакан). По този начин социокултурна нищета му разкрива хоризонта на неговата бъдеща проблематична автентичност [6].
На тази основа можем да кажем, че амбивалентните и екстремални ситуации на ограниченост крият в себе си както опасност, така и шанс за промяна. Те могат, от една страна, да доведат до криза, но ако изпитанията на последната бъдат преодолени, изходът ще бъде благоприятен както за отделния индивид, така и за обществото като цяло.
Заключение
Този текст се фокусира върху граничните ситуации, пред които човешкото съществуване може да бъде изправено в резултат на налагането на сериозни институционални ограничения на връзките с другите. От друга страна, той разглежда и възможностите за тяхното преодоляване, в основата на които лежат способностите и мотивациите за мобилизиране на индивидуалния творчески потенциал.
От тази гледна точка на принудителната изолация трябва да се гледа като на амбивалентен социален феномен, криещ в себе си както опасността от социален разпад, така и възможността за разкриване на нови хоризонти пред индивидите, която в никакъв случай не трябва да бъде бъркана с квази есхатологичните прогнози за сбъдването на Божието Царство на земята след изтърпяване на необходимите изпитания (подобно на четиридесетгодишното скитане на евреите в пустинята след бягството им от Египет).
Следователно принудителната изолация може да се характеризира като изгнание, макар и на родна почва, или като емиграция, но не и на чужда земя. От антропологическа гледна точка тези преживявания могат да бъдат характеризирани като ритуали на прехода.
Според Ван Женеп лиминалността е междинният етап при прехода от един език или културен код към друг. Той се разполага между забравянето на старата и адаптирането към новата културна или социална среда.
На този етап индивидът сякаш отпада от времето и езиковите структури, като губи хоризонта на миналото и бъдещето.
Културната неопределеност обаче му дава шанс да започне да бъде отново себе си, отвъд нормите, които са го белязали преди прехода. Доколкото се освобождава от традиционните роли и конвенции, той се изправя, от една страна, пред нищото, но, от друга, пред възможността да открие наново себе си чрез свободното изграждане на своята самоличност. След “Игра на стъклени перли” мисля, че е трудно да бъде добавено нещо по този въпрос, освен че себеизграждането неизбежно включва другите, които са представени в езика (т. нар. Голям Друг или Autre на Ж. Лакан). По този начин социокултурна нищета му разкрива хоризонта на неговата бъдеща проблематична автентичност [6].
На тази основа можем да кажем, че амбивалентните и екстремални ситуации на ограниченост крият в себе си както опасност, така и шанс за промяна. Те могат, от една страна, да доведат до криза, но ако изпитанията на последната бъдат преодолени, изходът ще бъде благоприятен както за отделния индивид, така и за обществото като цяло.
Заключение
Този текст се фокусира върху граничните ситуации, пред които човешкото съществуване може да бъде изправено в резултат на налагането на сериозни институционални ограничения на връзките с другите. От друга страна, той разглежда и възможностите за тяхното преодоляване, в основата на които лежат способностите и мотивациите за мобилизиране на индивидуалния творчески потенциал.
От тази гледна точка на принудителната изолация трябва да се гледа като на амбивалентен социален феномен, криещ в себе си както опасността от социален разпад, така и възможността за разкриване на нови хоризонти пред индивидите, която в никакъв случай не трябва да бъде бъркана с квази есхатологичните прогнози за сбъдването на Божието Царство на земята след изтърпяване на необходимите изпитания (подобно на четиридесетгодишното скитане на евреите в пустинята след бягството им от Египет).
По-скоро пандемията разкрива неоснователността на оптимистичните възгледи от края на ХХ век за процесите на глобализация (например описаните от М. Сер в монографията му „Атлас“). С въвеждането на ограничителните мерки на преден план излязоха преходите, свързани с преживяването на множество загуби – на роднини, работа, спомени и т. н.
Същевременно ограниченията положиха края на съвременния нарцисизъм, изтъкнат от Ж. Липовецки като един от отличителните белези на „хипермодерната“ епоха. В същото време все още не е известно дали фрустрациите, които трябва да изпитат членовете на съвременните консумативни общества, няма да създадат хранителна почва за избуяването на нов тип популизъм, чиито лидери да обещават всичко в името на собствените им амбиции за власт.
Поради тази причина фокусирането върху езиковите граници на човешкото съществуване в никакъв случай не трябва да бъде разглеждано като второстепенен въпрос. В тази връзка могат да бъдат припомнени думите на немския пастор Мартин Нимьолер, който от привърженик на националсоциализма става негов отявлен враг: „Когато нацистите дойдоха за комунистите, аз мълчах – не бях комунист. Когато дойдоха за тези от профсъюзите, аз мълчах – не бях социалдемократ. Когато дойдоха за членовете на профсъюзите, аз мълчах – не членувах в профсъюз. Когато дойдоха за евреите, аз мълчах – не бях евреин. Когато дойдоха за мен – вече нямаше кой да говори.“
Пандемията е предизвикателство не само за физическото ни оцеляване. Дали тя ще ни позволи да преоткрием творческите си способности за изграждането на нови връзки с другите е въпрос, чийто отговор можем да дадем самите ние, стига заразата да не почука на собствените ни врати в прекия и в преносния смисъл на думата.
Литература
1. Бахтин, М. Естетика словесного творчества. М.: Искусство, 1979.
2. Гадамер, Х.-Г. Введение к истоку художественного творения / Х.-Г. Гадамер // М. Хайдеггер. М.: Гнозис, 1993.
3. Рикёр, П. Герменевтика. Этика. Политика. Московские лекции и интервью, М.: АО „КАМИ” 1995.
4. Рикёр, П. Метафорический процесс как познание, воображение и ощущение / П. Рикёр // Теория метафоры. М.: Прогресс. – 1990.
5. Хайдеггер, М. Исток художественного творения / Heidegger, M. Der Ursprung des Kunstwerkes // М. Хайдеггер, M.: Гнозис, 1993.
6. Хердер. Естетически студии и статии. София: Наука и изкуство, 1985.
7. Turner, V. Liminality and Communitas / V. Turner // The Ritual Process. London: Aldine. – 1969. http://faculty.dwc.edu/wellman/Turner.htm (19.07.2021).
Същевременно ограниченията положиха края на съвременния нарцисизъм, изтъкнат от Ж. Липовецки като един от отличителните белези на „хипермодерната“ епоха. В същото време все още не е известно дали фрустрациите, които трябва да изпитат членовете на съвременните консумативни общества, няма да създадат хранителна почва за избуяването на нов тип популизъм, чиито лидери да обещават всичко в името на собствените им амбиции за власт.
Поради тази причина фокусирането върху езиковите граници на човешкото съществуване в никакъв случай не трябва да бъде разглеждано като второстепенен въпрос. В тази връзка могат да бъдат припомнени думите на немския пастор Мартин Нимьолер, който от привърженик на националсоциализма става негов отявлен враг: „Когато нацистите дойдоха за комунистите, аз мълчах – не бях комунист. Когато дойдоха за тези от профсъюзите, аз мълчах – не бях социалдемократ. Когато дойдоха за членовете на профсъюзите, аз мълчах – не членувах в профсъюз. Когато дойдоха за евреите, аз мълчах – не бях евреин. Когато дойдоха за мен – вече нямаше кой да говори.“
Пандемията е предизвикателство не само за физическото ни оцеляване. Дали тя ще ни позволи да преоткрием творческите си способности за изграждането на нови връзки с другите е въпрос, чийто отговор можем да дадем самите ние, стига заразата да не почука на собствените ни врати в прекия и в преносния смисъл на думата.
Литература
1. Бахтин, М. Естетика словесного творчества. М.: Искусство, 1979.
2. Гадамер, Х.-Г. Введение к истоку художественного творения / Х.-Г. Гадамер // М. Хайдеггер. М.: Гнозис, 1993.
3. Рикёр, П. Герменевтика. Этика. Политика. Московские лекции и интервью, М.: АО „КАМИ” 1995.
4. Рикёр, П. Метафорический процесс как познание, воображение и ощущение / П. Рикёр // Теория метафоры. М.: Прогресс. – 1990.
5. Хайдеггер, М. Исток художественного творения / Heidegger, M. Der Ursprung des Kunstwerkes // М. Хайдеггер, M.: Гнозис, 1993.
6. Хердер. Естетически студии и статии. София: Наука и изкуство, 1985.
7. Turner, V. Liminality and Communitas / V. Turner // The Ritual Process. London: Aldine. – 1969. http://faculty.dwc.edu/wellman/Turner.htm (19.07.2021).
Публикуването на части от материала, не превишаващи по обем 25% от изходната статия, се допуска със задължителното посочване на автора и хипервръзка към адреса на пълния текст на уебсайта art-in-psychology.com.
Публикуването на части от материала, не превишаващи по обем 25% от изходната статия, се допуска със задължителното посочване на автора и хипервръзка към адреса на пълния текст на уебсайта
art-in-psychology.com.
art-in-psychology.com.
