STORYTELLING
като терапевтичен метод по време на пандемия
29.08.2021
Предмет на статията са практиките на storytelling, които възникват организирано и спонтанно по време на пандемията от COVID‑19 в дигиталното пространство. Изследва се техният потенциал като терапия, средство за саморегулация и справяне със ситуациите на уязвимост, загуба, страх, самота, депресия, изолация.
Ил. 1. Древни скални рисунки – пример за визуален storytelling
Генеалогия на storytelling
Разказването на истории (storytelling) предхожда писането. Най-ранните форми на разказване на истории са чрез жестове и мимики. Според някои археолози [1] скалните рисунки също са служели като форма на разказ – хората рисували символи от истории по стените на пещерите като средство, което помага на разказвача да запомни историята. Еволюцията превръща мимиките и жестовете в поредица от знаци и звуци. Невербалното разбиране се превръща в символна размяна под формата на разказ. Разказването на истории често е част от религиозните практики и понякога е съпроводено от импровизация и театрализиране чрез музика, танц, маски и др. Фолклорните творения, митове, приказки, песни, сказания са устно, анонимно, колективно творчество. Появата на писмеността фиксира устните истории върху различни медии-носители които правят възможно асинхронното им предаване – разказвач и читател не са заедно в едно място и време. Цялата човешка цивилизация и нейните постижения са част от безкраен колективен разказ. Животът на всеки е низ от създаване и участие в различи колективни, исторически и биографични наративи като автор, герой или слушател. Съществуваме в реалност, изградила цели индустрии за разказване на истории – медии, телевизия, интернет, масова култура, изкуство. В допълнение към фолклорните, митологични, литуратурни, политически, исторически и всякакви други разкази широко разпространение в съвременния свят получава личния разказ. На практика Интернет е безкрайно поле за споделяне на лични разкази в различна форма – чрез писан текст, видеоклип, изображения и т.н. Дигитализацията размива границите между колективно и лично пространство, позволява асинхронна групова комуникация и възможност за преработване на личните истории в колективни.
Колективен разказ и терапия
Катарзисният и терапевтичен ефект от разказването/представянето на истории се използва широко като метод в практиките на Психодрама, Плейбек театър, Драма терапия и други. Разказването на истории като комуникационна техника намира приложение при разрешаване на етнически, политически, религиозни и други конфликти [2], използва се като средство за ускоряване на психологически и социални промени, в обучението, бизнеса и т.н.
Разказването на истории е част от начините за справяне със стресови и непознати ситуации. Доказателство за това са различните летописи, хроники и литературни произведения, свързани с пандемии: „Декамерон“ на Дж. Бокачо, „Дневник на чумавата година“ от Д. Дефо, „Чумата“ на А. Камю и др. На практика книгата на Бокачо е документ за терапия по време на пандемия чрез разказване на истории. Пандемията от Covid – 19 повлия начина на живот и психиката на хората по цялата земя. Животът по необходимост се превърна почти изцяло в дигитален, стоенето зад стените на дома отвори свободно време, а липсата на външни събития направи хората много по-саморефлексивни. Локдауна, свободното време и десоциализирането освен ограничение се оказаха идеално условие за събуждане на творческата енергия. Много хора почувстваха нужда да пишат, разказват и споделят преживяванията си с другите в ситуация на принудителна изолация, социална дистанция, несигурност и страх. Резултатът от това са множество организирани и спонтанно възникнали платформи за споделяне на лични разкази в интернет.
Разказването на истории е двустранен процес с две реципрочни една на друга дейности – разказване и слушане. Слушателите се учат на концентрация, активно и задълбочено слушане, без предразсъдъци и предположения, с емпатия и усещане на смисъла зад думите. Разказването на истории е процес на самопознание както за разказвача, така и за слушателите. Недовършените или недоизказани истории предизвикват аудиторията да задава въпроси и да търси отговори. След като историята е разказана разказвачът трябва да се увери, че тя е разбрана от слушателите. Сверяват се интенцията на автора, рецепцията на приемателя, разликите в тълкуването и т.н. Разказвачът и слушателите се учат на саморегулация чрез дистанциране от емоциите и възприемане ролята на външен наблюдател.
Груповата работа чрез разказване на истории може да има голям възпитателен ефект, дори и когато се провежда онлайн. Симулацията на реалността и ролите на отделните участници ги подготвят за управление на собствения им живот и създаване на правилата в него, учат ги на лидерство, екипна работа, толерантност към Другия и т.н. Последователното разказване на една и съща история чрез размяна на ролите и перспективата, в различен контекст или в различен жанр, създава множество различни и дори противоречиви разкази. Подобни задачи променят.разбирането за истина, участниците развиват въображението, творческия потенциал, гъвкавостта в мисленето, разширяват интелектуалната и емоционалната си интелигентност.
Споделянето на лични истории има и социален ефект. Конкретните истории на хора, преживели вируса помагат на останалите да осъзнаят опасността, да се пазят, да бъдат подготвени какво да очакват, да знаят какво да направят и как да реагират. Тези истории дават „лице“ на болестта – тя спира да е само статистика в цифри или безлична заплаха. Споделените разкази могат да сплотят обществото, дефрагментирано от противоречивите и неясни послания на политици и експерти, фалшивите новини, теории на конспирациите и т.н.
Една от огромните ползи както за разказвачът, така и за слушателите/читателите на разказите е катарзисът – пречистващо съпреживяване, което сплотява общността и затвърждава общите ценности. Разказът има силни сугестивни и убеждаващи свойства. Той въвлича разказвачът и аудиторията в общ процес на съучастие – независимо дали са заедно физически или онлайн. Историите позволяват на индивида да разширява собственото си житейско време и емоционално пространство, като в рамките на един живот успява да изживее множествен и многостранен чужд опит – алтернативни животи и начини на съществуване, мислене и чувстване. Историите лекуват, утешават и спасяват в дни на изпитания и кризи, ангажират вниманието и отклоняват от лоши мисли, осигуряват емоции и храна за мисълта, могат да носят огромна наслада във време на пандемия, когато другите наслади са недостъпни поради забрани или заплаха от смърт.
Разказването на истории (storytelling) предхожда писането. Най-ранните форми на разказване на истории са чрез жестове и мимики. Според някои археолози [1] скалните рисунки също са служели като форма на разказ – хората рисували символи от истории по стените на пещерите като средство, което помага на разказвача да запомни историята. Еволюцията превръща мимиките и жестовете в поредица от знаци и звуци. Невербалното разбиране се превръща в символна размяна под формата на разказ. Разказването на истории често е част от религиозните практики и понякога е съпроводено от импровизация и театрализиране чрез музика, танц, маски и др. Фолклорните творения, митове, приказки, песни, сказания са устно, анонимно, колективно творчество. Появата на писмеността фиксира устните истории върху различни медии-носители които правят възможно асинхронното им предаване – разказвач и читател не са заедно в едно място и време. Цялата човешка цивилизация и нейните постижения са част от безкраен колективен разказ. Животът на всеки е низ от създаване и участие в различи колективни, исторически и биографични наративи като автор, герой или слушател. Съществуваме в реалност, изградила цели индустрии за разказване на истории – медии, телевизия, интернет, масова култура, изкуство. В допълнение към фолклорните, митологични, литуратурни, политически, исторически и всякакви други разкази широко разпространение в съвременния свят получава личния разказ. На практика Интернет е безкрайно поле за споделяне на лични разкази в различна форма – чрез писан текст, видеоклип, изображения и т.н. Дигитализацията размива границите между колективно и лично пространство, позволява асинхронна групова комуникация и възможност за преработване на личните истории в колективни.
Колективен разказ и терапия
Катарзисният и терапевтичен ефект от разказването/представянето на истории се използва широко като метод в практиките на Психодрама, Плейбек театър, Драма терапия и други. Разказването на истории като комуникационна техника намира приложение при разрешаване на етнически, политически, религиозни и други конфликти [2], използва се като средство за ускоряване на психологически и социални промени, в обучението, бизнеса и т.н.
Разказването на истории е част от начините за справяне със стресови и непознати ситуации. Доказателство за това са различните летописи, хроники и литературни произведения, свързани с пандемии: „Декамерон“ на Дж. Бокачо, „Дневник на чумавата година“ от Д. Дефо, „Чумата“ на А. Камю и др. На практика книгата на Бокачо е документ за терапия по време на пандемия чрез разказване на истории. Пандемията от Covid – 19 повлия начина на живот и психиката на хората по цялата земя. Животът по необходимост се превърна почти изцяло в дигитален, стоенето зад стените на дома отвори свободно време, а липсата на външни събития направи хората много по-саморефлексивни. Локдауна, свободното време и десоциализирането освен ограничение се оказаха идеално условие за събуждане на творческата енергия. Много хора почувстваха нужда да пишат, разказват и споделят преживяванията си с другите в ситуация на принудителна изолация, социална дистанция, несигурност и страх. Резултатът от това са множество организирани и спонтанно възникнали платформи за споделяне на лични разкази в интернет.
Разказването на истории е двустранен процес с две реципрочни една на друга дейности – разказване и слушане. Слушателите се учат на концентрация, активно и задълбочено слушане, без предразсъдъци и предположения, с емпатия и усещане на смисъла зад думите. Разказването на истории е процес на самопознание както за разказвача, така и за слушателите. Недовършените или недоизказани истории предизвикват аудиторията да задава въпроси и да търси отговори. След като историята е разказана разказвачът трябва да се увери, че тя е разбрана от слушателите. Сверяват се интенцията на автора, рецепцията на приемателя, разликите в тълкуването и т.н. Разказвачът и слушателите се учат на саморегулация чрез дистанциране от емоциите и възприемане ролята на външен наблюдател.
Груповата работа чрез разказване на истории може да има голям възпитателен ефект, дори и когато се провежда онлайн. Симулацията на реалността и ролите на отделните участници ги подготвят за управление на собствения им живот и създаване на правилата в него, учат ги на лидерство, екипна работа, толерантност към Другия и т.н. Последователното разказване на една и съща история чрез размяна на ролите и перспективата, в различен контекст или в различен жанр, създава множество различни и дори противоречиви разкази. Подобни задачи променят.разбирането за истина, участниците развиват въображението, творческия потенциал, гъвкавостта в мисленето, разширяват интелектуалната и емоционалната си интелигентност.
Споделянето на лични истории има и социален ефект. Конкретните истории на хора, преживели вируса помагат на останалите да осъзнаят опасността, да се пазят, да бъдат подготвени какво да очакват, да знаят какво да направят и как да реагират. Тези истории дават „лице“ на болестта – тя спира да е само статистика в цифри или безлична заплаха. Споделените разкази могат да сплотят обществото, дефрагментирано от противоречивите и неясни послания на политици и експерти, фалшивите новини, теории на конспирациите и т.н.
Една от огромните ползи както за разказвачът, така и за слушателите/читателите на разказите е катарзисът – пречистващо съпреживяване, което сплотява общността и затвърждава общите ценности. Разказът има силни сугестивни и убеждаващи свойства. Той въвлича разказвачът и аудиторията в общ процес на съучастие – независимо дали са заедно физически или онлайн. Историите позволяват на индивида да разширява собственото си житейско време и емоционално пространство, като в рамките на един живот успява да изживее множествен и многостранен чужд опит – алтернативни животи и начини на съществуване, мислене и чувстване. Историите лекуват, утешават и спасяват в дни на изпитания и кризи, ангажират вниманието и отклоняват от лоши мисли, осигуряват емоции и храна за мисълта, могат да носят огромна наслада във време на пандемия, когато другите наслади са недостъпни поради забрани или заплаха от смърт.
Ил. 2. Storytelling в дигиталната ера
Storytelling и пандемия
Storytelling е мощно оръжие – една добра история може да завладее съзнанието на милиони хора и да промени живота им. Има множество научни изследвания за влиянието на storytelling-а върху човешкото поведение: с това се занимава клон на психологията, наречен „наративна психология“ – термин, въведен от Теодор Сарбин [12]. Бихейвиористката теория на storytelling-а, чието авторство е на Давид Бохе [3] от Държавния университет в Ню Мексико, се съсредоточава върху поведението на разказвача и това как той използва колективната памет. Разработват се различни схеми на разказване, като се използват изследванията на Вл. Проп за вълшебната приказка [7], сравнителната митология на Джоузеф Кембъл [8], теориите на Михаил Бахтин [6], Каръл Пиърсън [10] и др. Разказването с включване на новите технологии води до развитие на transmedia storytelling и digital storytelling.
Терапевтичната сила на изкуството да подобрява психическото състояние и здравето на хората отдавна е доказана чрез множество изследвания върху хора със зависимости и ментални проблеми, преживяващи житейски и екзистенциални кризи, войници с посттравматичен стрес, жертви на насилие и др. Влиянието на креативните дейности и изкуствата върху менталното здраве е изследвано по време на пандемията във Великобритания през март 2020 г. [4] с участието на 72000 респонденти. Убедителните резултати, доказващи положителния ефект от заниманията с изкуство поставят началото на инициативата „Изкуство по рецепта“ – социални работници насочват хората към лечение и профилактика чрез креативни дейности. Заниманията с изкуство помагат за социализацията и справянето с ефектите от пандемията – изолация, депресия, самота, гняв, напрежение и т.н.
Вестник Лос Анджелис таймс [5] публикува специална статия, посветена на личните дневници, споделяни във Фейсбук, Редит и други социални мрежи по време на пандемията, Подчертава се ползата от онлайн дневниците на заразени – писмени или във видеоформат, които описват симптомите си всеки ден и така помагат на другите. Дневниците с детайлни описания на физическите ефекти от вируса се превръщат в „златна мина“ от информация за лекари и изследователи на вируса. Споделените дневници и истории имат социален и здравен ефект. По време на пандемията интернет понякога е единствената връзка със света за хората, които са в изолация по домовете си. Използвайки множество дневници и форуми, болните се самодиагностицират или потвърждават подозренията си за наличие на вируса, когато нямат достъп до тестване, боят се да отидат на лекар или вярват, че са получили фалшив отрицателен резултат. Хората изграждат неформални общности в интернет, с които споделят общи възгледи, чувстват се подкрепени и свързани. Учат се взаимно от опита си как да се справят със симптомите на болестта, паник атаките, загубата на работа и близки хора, носталгията по предишния живот. Самотна жена разказва как е получавала подкрепа от непознати онлайн, които са се молили за болната ѝ майка, и са утешавали самата нея. Ежедневното описание на това през което преминават дава възможност на страдащите да правят нещо продуктивно всеки ден, вместо да изпадат в депресия и отчаяние. Дигиталното споделяне се оказва ключово като помощ за преодоляване на стреса от пандемията, особено при невъзможност да се посещават лекари и терапевти. Изследователи в САЩ разработват модели, базирани на изкуствен интелект, които вземат данни от личните дневници с описания на симптоми в социалните медии, за да предскажат процента на хоспитализация, преди болниците да бъдат претоварени. Анализират честотата и локациите на търсене на информация за вируса, като така се опитват да предскажат скоростта на предаването и разпространението му.
Според Хана Аренд [9, с. 36] разказването на истории превръща частното значение в обществено значение. Американският писател Едуард Прайс подрежда необходимостта от разказване и чуване на истории в йерархията на човешките потребности след храната и дори преди любовта и подслона. Според него милиони оцеляват без любов и дом, но почти никой в мълчание. «При липса на разказ, особено при двусмислена и/или спешна ситуация, хората ще търсят и консумират правдоподобни истории като вода в пустинята. Вродената ни природа е да свързваме точките. След като бъде приет обяснителен разказ, изключително трудно е да се отмени, независимо дали е истина или не.“ [11, с. 3].
Storytelling е мощно оръжие – една добра история може да завладее съзнанието на милиони хора и да промени живота им. Има множество научни изследвания за влиянието на storytelling-а върху човешкото поведение: с това се занимава клон на психологията, наречен „наративна психология“ – термин, въведен от Теодор Сарбин [12]. Бихейвиористката теория на storytelling-а, чието авторство е на Давид Бохе [3] от Държавния университет в Ню Мексико, се съсредоточава върху поведението на разказвача и това как той използва колективната памет. Разработват се различни схеми на разказване, като се използват изследванията на Вл. Проп за вълшебната приказка [7], сравнителната митология на Джоузеф Кембъл [8], теориите на Михаил Бахтин [6], Каръл Пиърсън [10] и др. Разказването с включване на новите технологии води до развитие на transmedia storytelling и digital storytelling.
Терапевтичната сила на изкуството да подобрява психическото състояние и здравето на хората отдавна е доказана чрез множество изследвания върху хора със зависимости и ментални проблеми, преживяващи житейски и екзистенциални кризи, войници с посттравматичен стрес, жертви на насилие и др. Влиянието на креативните дейности и изкуствата върху менталното здраве е изследвано по време на пандемията във Великобритания през март 2020 г. [4] с участието на 72000 респонденти. Убедителните резултати, доказващи положителния ефект от заниманията с изкуство поставят началото на инициативата „Изкуство по рецепта“ – социални работници насочват хората към лечение и профилактика чрез креативни дейности. Заниманията с изкуство помагат за социализацията и справянето с ефектите от пандемията – изолация, депресия, самота, гняв, напрежение и т.н.
Вестник Лос Анджелис таймс [5] публикува специална статия, посветена на личните дневници, споделяни във Фейсбук, Редит и други социални мрежи по време на пандемията, Подчертава се ползата от онлайн дневниците на заразени – писмени или във видеоформат, които описват симптомите си всеки ден и така помагат на другите. Дневниците с детайлни описания на физическите ефекти от вируса се превръщат в „златна мина“ от информация за лекари и изследователи на вируса. Споделените дневници и истории имат социален и здравен ефект. По време на пандемията интернет понякога е единствената връзка със света за хората, които са в изолация по домовете си. Използвайки множество дневници и форуми, болните се самодиагностицират или потвърждават подозренията си за наличие на вируса, когато нямат достъп до тестване, боят се да отидат на лекар или вярват, че са получили фалшив отрицателен резултат. Хората изграждат неформални общности в интернет, с които споделят общи възгледи, чувстват се подкрепени и свързани. Учат се взаимно от опита си как да се справят със симптомите на болестта, паник атаките, загубата на работа и близки хора, носталгията по предишния живот. Самотна жена разказва как е получавала подкрепа от непознати онлайн, които са се молили за болната ѝ майка, и са утешавали самата нея. Ежедневното описание на това през което преминават дава възможност на страдащите да правят нещо продуктивно всеки ден, вместо да изпадат в депресия и отчаяние. Дигиталното споделяне се оказва ключово като помощ за преодоляване на стреса от пандемията, особено при невъзможност да се посещават лекари и терапевти. Изследователи в САЩ разработват модели, базирани на изкуствен интелект, които вземат данни от личните дневници с описания на симптоми в социалните медии, за да предскажат процента на хоспитализация, преди болниците да бъдат претоварени. Анализират честотата и локациите на търсене на информация за вируса, като така се опитват да предскажат скоростта на предаването и разпространението му.
Според Хана Аренд [9, с. 36] разказването на истории превръща частното значение в обществено значение. Американският писател Едуард Прайс подрежда необходимостта от разказване и чуване на истории в йерархията на човешките потребности след храната и дори преди любовта и подслона. Според него милиони оцеляват без любов и дом, но почти никой в мълчание. «При липса на разказ, особено при двусмислена и/или спешна ситуация, хората ще търсят и консумират правдоподобни истории като вода в пустинята. Вродената ни природа е да свързваме точките. След като бъде приет обяснителен разказ, изключително трудно е да се отмени, независимо дали е истина или не.“ [11, с. 3].
Ил. 3. Storytelling – царство на въображението
Позитивни ефекти от практикуването на storytelling:
– Разказът фиксира опита и го предава на следващите поколения. Естественият човешки инстинкт е глобално събитие като пандемията да бъде фиксирано в разказ, за да остане в историческата памет като опит, разказан от тези, които са го преживели.
– Вербализирането на усещанията и емоциите помага за подреждане на вътрешния ментален и емоционален хаос, обективизирането на преживяванията и постигането на дистанция спрямо тях, което подобрява самоосъзнаването и логическата преценка. Думите, метафорите и символите в разказа могат да разкрият скритите и неосъзнати психологически съдържания и конотации.
– Разказът е самоизразяване, споделяне, самоактуализация – начин да бъдеш чут и да получиш обратна връзка от другите.
– Разказите са средство за предаване на информация, генериране и обмен на нови идеи.
– Споделените разкази изграждат връзка с останалите и чувство за принадлежност към група, което е изключително важно в ситуация на изолация и дистанция.
– Разказът е реакция срещу човешката уязвимост и преходност – той е противодействие на забравата и смъртта: свидетелство, памет и емоция, които остават и след физическия край на човека.
– Разказът е начин за актуализиране на идентичността. Преди пандемията идентичността на много хора произтича от работата и социалните им контакти. Локдаунът предизвика у тях загуба на идентичност, дезориентация и усещане за изгнаничество извън социума.
– Разказът е съзидателност и игра – въображението и творчеството са царство на свободата без правила и граници. Те могат да преодолеят ограниченията на реалността, да разширят мисленето, перспективата и разбирането. Творческата енергия може да трансформира страданието във вдъхновение и съзидание.
– Разказът чрез подреждането на преживяванията в думи и изречения създава порядък, който е противодействие на ирационалността и разрушителността на хаоса отвън.
– Разказът е упражняване на контрол – дори когато индивидът загуби контрол над външната реалност, все още притежава контрол над въображението и думите.
– Създаването и споделянето на истории е бягство от актуалната ситуация. Вербализирането на проблемите в ситуация на външни ограничения може да е единственото полезно действие на индивида – дори да не променя ситуацията, то е стъпка към овладяването ѝ, към лечение, промяна и действие.
– Споделеният разказ е действие и участие в живота, които изваждат индивида от състоянието на пасивност. Разказвачът престава да е само свидетел и става участник, заявява присъствието си в света, променя го и отново е част от социума.
– Разказването може да бъде остров на тишина и спокойствие сред дни на тревога и несигурност, да носи усещане за сила и удоволствие, които са следствие от творчеството. Разказът е събитие сред монотонността на карантината – създава забавление, оживява съзнанието, зарежда с емоции.
– Създаването и разказването на истории има трансформираща сила. Личната трансформация се постига чрез промяна на историите, които разказваме за себе си. Това е механизъм, използван в НЛП: промяната на думите с които описваме събития и преживявания променя интерпретацията им от негативна в позитивна насока. Разказът за провал престава да е негативен, когато вместо „провал“ преживяното се нарича „резултат, обратна връзка, опит“ или когато „криза и опасност“ се трансформират във „възможност“.
– Разказите могат да създават вяра и надежда. Разказите на тези, преживели войни, концлагери, катаклизми и нещастия, доказват че дори и в невъзможни ситуации хората оцеляват, продължават да обичат и да остават хора.
– Разказването издига разказвача над останалите- той привлича вниманието към себе си и това е вид овластяване, превръщането му в авторитетна фигура.
– Историите могат да бъдат морален компас в ситуация на разменени ценности. Преди пандемията хуманизма и грижата за другите се изразяваше в присъствие, а след това се оказа, че грижата за общото благо е отсъствието от социума и доброволния домашен арест. Хората се превърнаха в символични супергерои, които спасяват света, като седят сами на дивана в къщи. Разказите от преди пандемията пазят паметта за хуманизма като присъствие, а не като отсъствие.
Storytelling (разказването на истории) изпълнява важни функции по време на пандемия, както за отделния индивид, така и като начин за колективно справяне със ситуацията Разказите имат силата да лекуват душата, да въздействат на ума и тялото. Лечебната сила на духа, въплътен в думи, може понякога да прави чудеса с тялото, които са непосилни дори за медицината. Практикуването на storytelling по време на пандемия може да помогне не само като метод за терапия, саморегулация и справяне с ефектите от нея – то има силата да разширява човешките представи и може да помогне не само за възстановяването на познатия стар свят по време на „новата нормалност“, но и за създаване на съвсем нов свят.
Литература
1.http://archeology.uark.edu/rockart/index.html?pageName=Why%20did%20Native%20Americans%20make%20rock%20art?
2. https://www.beyondintractability.org/essay/narratives
3.https://business.nmsu.edu/~dboje/690/behavioral_storytelling.htm
4.https://www.bloomberg.org/blog/how-the-arts-can-improve-mental-health-especially-during-the-pandemic/
5.https://www.latimes.com/california/story/2020–04–10/coronavirus-daily-covid‑19-diaries-online-are-helping-people-cope
6. Бахтин М. Проблемы поэтики Достоевского, издательство Советская Россия, Москва, 1979
7. Проп В. Морфология сказки, Ленинград: Academia, 1928
8. Campbell J. The Hero with a Thousand Faces, 1949 Pantheon Books
9. Jackson M. The Politics of Storytelling: Variations on a Theme by Hannah Arendt (Violence, Transgression and Intersubjectivity), Museum Tusculanum Press, 2002, p. 36
10. Pearson Carol S. The Hero within: Six Archetypes We Live by, Harper Elixir, 2015
11. Price R. A Palpable God: Thirty Stories Translated from the Bible With an Essay on the Origins and Life of Narrative, Atheneum, New York, 1978, p. 3
12. Sarbin T. Narrative Psychology: The Storied Nature of Human Conduct, Praeger, 1986
– Разказът фиксира опита и го предава на следващите поколения. Естественият човешки инстинкт е глобално събитие като пандемията да бъде фиксирано в разказ, за да остане в историческата памет като опит, разказан от тези, които са го преживели.
– Вербализирането на усещанията и емоциите помага за подреждане на вътрешния ментален и емоционален хаос, обективизирането на преживяванията и постигането на дистанция спрямо тях, което подобрява самоосъзнаването и логическата преценка. Думите, метафорите и символите в разказа могат да разкрият скритите и неосъзнати психологически съдържания и конотации.
– Разказът е самоизразяване, споделяне, самоактуализация – начин да бъдеш чут и да получиш обратна връзка от другите.
– Разказите са средство за предаване на информация, генериране и обмен на нови идеи.
– Споделените разкази изграждат връзка с останалите и чувство за принадлежност към група, което е изключително важно в ситуация на изолация и дистанция.
– Разказът е реакция срещу човешката уязвимост и преходност – той е противодействие на забравата и смъртта: свидетелство, памет и емоция, които остават и след физическия край на човека.
– Разказът е начин за актуализиране на идентичността. Преди пандемията идентичността на много хора произтича от работата и социалните им контакти. Локдаунът предизвика у тях загуба на идентичност, дезориентация и усещане за изгнаничество извън социума.
– Разказът е съзидателност и игра – въображението и творчеството са царство на свободата без правила и граници. Те могат да преодолеят ограниченията на реалността, да разширят мисленето, перспективата и разбирането. Творческата енергия може да трансформира страданието във вдъхновение и съзидание.
– Разказът чрез подреждането на преживяванията в думи и изречения създава порядък, който е противодействие на ирационалността и разрушителността на хаоса отвън.
– Разказът е упражняване на контрол – дори когато индивидът загуби контрол над външната реалност, все още притежава контрол над въображението и думите.
– Създаването и споделянето на истории е бягство от актуалната ситуация. Вербализирането на проблемите в ситуация на външни ограничения може да е единственото полезно действие на индивида – дори да не променя ситуацията, то е стъпка към овладяването ѝ, към лечение, промяна и действие.
– Споделеният разказ е действие и участие в живота, които изваждат индивида от състоянието на пасивност. Разказвачът престава да е само свидетел и става участник, заявява присъствието си в света, променя го и отново е част от социума.
– Разказването може да бъде остров на тишина и спокойствие сред дни на тревога и несигурност, да носи усещане за сила и удоволствие, които са следствие от творчеството. Разказът е събитие сред монотонността на карантината – създава забавление, оживява съзнанието, зарежда с емоции.
– Създаването и разказването на истории има трансформираща сила. Личната трансформация се постига чрез промяна на историите, които разказваме за себе си. Това е механизъм, използван в НЛП: промяната на думите с които описваме събития и преживявания променя интерпретацията им от негативна в позитивна насока. Разказът за провал престава да е негативен, когато вместо „провал“ преживяното се нарича „резултат, обратна връзка, опит“ или когато „криза и опасност“ се трансформират във „възможност“.
– Разказите могат да създават вяра и надежда. Разказите на тези, преживели войни, концлагери, катаклизми и нещастия, доказват че дори и в невъзможни ситуации хората оцеляват, продължават да обичат и да остават хора.
– Разказването издига разказвача над останалите- той привлича вниманието към себе си и това е вид овластяване, превръщането му в авторитетна фигура.
– Историите могат да бъдат морален компас в ситуация на разменени ценности. Преди пандемията хуманизма и грижата за другите се изразяваше в присъствие, а след това се оказа, че грижата за общото благо е отсъствието от социума и доброволния домашен арест. Хората се превърнаха в символични супергерои, които спасяват света, като седят сами на дивана в къщи. Разказите от преди пандемията пазят паметта за хуманизма като присъствие, а не като отсъствие.
Storytelling (разказването на истории) изпълнява важни функции по време на пандемия, както за отделния индивид, така и като начин за колективно справяне със ситуацията Разказите имат силата да лекуват душата, да въздействат на ума и тялото. Лечебната сила на духа, въплътен в думи, може понякога да прави чудеса с тялото, които са непосилни дори за медицината. Практикуването на storytelling по време на пандемия може да помогне не само като метод за терапия, саморегулация и справяне с ефектите от нея – то има силата да разширява човешките представи и може да помогне не само за възстановяването на познатия стар свят по време на „новата нормалност“, но и за създаване на съвсем нов свят.
Литература
1.http://archeology.uark.edu/rockart/index.html?pageName=Why%20did%20Native%20Americans%20make%20rock%20art?
2. https://www.beyondintractability.org/essay/narratives
3.https://business.nmsu.edu/~dboje/690/behavioral_storytelling.htm
4.https://www.bloomberg.org/blog/how-the-arts-can-improve-mental-health-especially-during-the-pandemic/
5.https://www.latimes.com/california/story/2020–04–10/coronavirus-daily-covid‑19-diaries-online-are-helping-people-cope
6. Бахтин М. Проблемы поэтики Достоевского, издательство Советская Россия, Москва, 1979
7. Проп В. Морфология сказки, Ленинград: Academia, 1928
8. Campbell J. The Hero with a Thousand Faces, 1949 Pantheon Books
9. Jackson M. The Politics of Storytelling: Variations on a Theme by Hannah Arendt (Violence, Transgression and Intersubjectivity), Museum Tusculanum Press, 2002, p. 36
10. Pearson Carol S. The Hero within: Six Archetypes We Live by, Harper Elixir, 2015
11. Price R. A Palpable God: Thirty Stories Translated from the Bible With an Essay on the Origins and Life of Narrative, Atheneum, New York, 1978, p. 3
12. Sarbin T. Narrative Psychology: The Storied Nature of Human Conduct, Praeger, 1986
Публикуването на части от материала, не превишаващи по обем 25% от изходната статия, се допуска със задължителното посочване на автора и хипервръзка към адреса на пълния текст на уебсайта art-in-psychology.com.
Публикуването на части от материала, не превишаващи по обем 25% от изходната статия, се допуска със задължителното посочване на автора и хипервръзка към адреса на пълния текст на уебсайта
art-in-psychology.com.
art-in-psychology.com.
