ПАНДЕМИЯТА КАТО ГРАНИЧНА СИТУАЦИЯ
Въпросите, с които се налага да живеем и творим
30.08.2021
В ситуация на пандемия човекът се оказа изправен пред редица нови изпитания, в които се налага преосмисляне на важни житейски въпроси. Творческият акт разглеждам като отдаване на любов, претворяване, в което влагаме страховете си, тревогите си, радостите си, за да ги отдалечим от себе си, да ги погледнем отстрани, от нова перспектива.
„Нищо не е по-непоносимо за човека от пълния покой, без страсти, без работа, без развлечения, без занимания. Тогава той осъзнава своето нищожество, изоставеност, несъвършенство, зависимост, безпомощност, пустота.“
Блез Паскал
Блез Паскал
Въведение. Пандемията като изпитание
Изпитанието иска от нас преосмисляне. На ценности, на важност, на отношение към себе си, към другите, към духовното, към материалното. Случва се да искаме без промяна да постигнем спасение, да видим ясно, да видим смисъла, да погледнем и да усетим истината. Дали е възможно, как… Изпитанието идва, за да ни научи, за да ни изправи пред самите себе си, да постави въпроси и да търси отговори, пита за същността, за истината и не приема повърхностни отговори, които разсейват и отбиват. Иска да сме ясни, да стигнем до същността си, да оголим себе си, да се видим в чистотата си, да си спомним за желанието си, да си спомним любовта си, да намерим първообраза си, да си спомним кои сме, какво искаме, какво ни кара да сме живи…
Въпросът за здравето. „В най-общ смисъл същността на живота е да съхранява и утвърждава своето собствено съществуване. На всички организми е присъщ стремежът да съхраняват своето съществуване; от тук психолозите постулират един „инстинкт“ за самосъхранение. Първостепенният „дълг“ на всеки организъм е да бъде жив.“ [4, с. 22].
С внезапната среща с болестта се наложи преоценка на отношението ни към здравето. Болестта води до ограничение в различни сфери на живота – движение, работа, срещи, общуване, наложено от изолацията, пандемията, карантината. Осмисляне на ограничеността на собственото ни съществуване. Въпросът за болката, за страданието и смъртта. Психическото ни здраве – страхове и тревоги и влиянието им върху нашето пълноценно съществуване. Спасение в пътуването – навън, като движение в пространството и навътре във въображаемото.
„„Да бъдеш жив“ е динамично, а не статично понятие. Съществуването и разгръщането на специфичните възможности на организма са едно и също нещо. Всички организми притежават една свойствена тенденция да актуализират своите специфични потенции. Предназначението на човешкия живот следователно е разгръщането на възможностите на човека, съобразно законите на неговата природа. Човекът, обаче, не съществува „въобще“. Макар че споделя сърцевината на човешките качества с останалите членове от своя вид, той винаги е самостоятелен индивид, уникално същество, различно от всички други. Различава се по своеобразното си хармонизиране на характера, темперамента, талантите, предразположението си, точно както се различава по отпечатъците на пръстите си. Той може да утвърди човешките си потенции само като осъществи своята индивидуалност. Дългът да бъдеш жив е равнозначен на дълга да станеш някой, [а именно] да се развиеш в индивида, който потенциално си.“ [4, с. 22].
Тази индивидуалност свързвам с творчеството – то може да бъде спасение, преобразуване на една мъчна действителност в един различен, сътворен свят. Всеки има творческа потенция. „Става въпрос за любов към нещо, за толкова огромна любов към нещо – било човек, дума, образ, идея, земята или човечеството, че единственото, което можем да направим с нея, е да творим.“ [1, с. 356].
Изложение
Пандемията като гранична ситуация ни изправи пред ограничение – на свободното движение, на жив контакт и общуване. Появи се страхът от изгубване, страхът от изпадане, от загуба на отношения, работа, социално положение.
Обърнаха се нормите – отдалечаване или сближаване – има ли сближаване в отдалечаването ни от другите – доколко физическото отдалечаване ни носи емоционално сближаване… Появиха се и различни усещания за тялото – изолацията наложи много преживявания да се случват в онлайн пространството. Възможно ли е това? Доколко се промениха възприятията ни – как да приемем виртуалният живот за реален? Ето още един аспект на живота в изолация и той е свързан с интензивното използване на онлайн платформи.
Живот пред екрана – за работа и търсене на развлечение, срещи и общуване. Безкраен поток от информация, преобразуване и нови форми на виртуални проявления. Поставям си въпрос за нашата консумация на виртуалното – стига се до момент на пренасищане, до отвращение от лавината от информация за събития, до липса на време и желание да се включиш. Жадуваш за контакти на живо, да се смееш с някого, да обсъждаш разгорещено дадена тема. Чувствам се с вързани ръце, не ми достигат средствата за изразяване. „„Стоиш пред екрана. Вече не си пред огледалото, то вече не отразява.“ (GR208, интервю с Жан Бодрияр) Какво не отразява? Обектите, които в огледалните очи на субекта са се превърнали в знаци, изпълващи опитомената вселена. Изчезва стремежът за символичен преразход на значението (или символична размяна), която не позволява редуцирането на обекта до разменна стойност, тоест до икономиката. Вместо огледало и сцена (вж. Неприличност), метафори, описващи основите на културата на репрезентацията, имаме работа с екран и мрежа. Първата метафора насочва към матовата повърхност, на която се развиват различни операции и зад която зее пустота. Втората – към хоризонталните връзки между информациите. И в двата случая изчезва отражението, рефлексията, двуполюсността на отразяващия и отразения обект. Екранът (компютърният) не отразява нищо, освен операциите на човешкото мислене. Оттук „нарцистичността на самоотнасянето“, проявявана от всеки, който виси пред екрана. Вече няма „никакво силно въображение на огледалото, фази на огледалото, традиционен митологичен нарцисизъм или дори психоанализа. (…) Може би това именно е царството на постмодерността“ (GR206). Образът на човека, седящ пред екрана (на компютъра или телевизора), е: „един от най-красивите образи на антропологията през 20 век“ (ТМ 21) [2, с. 64].
Екран и мрежа за свързване – полезна необходимост или задължение. Домът като убежище – свободно защитено пространство или затвор? В тези противоречия индивидът сам поставя регулация – имаме право да изберем как да се справим с всички тези въпроси. Ограничението, наложено отвън заради пандемията, се съчетава със страх и несигурност. Изолацията може да доведе до отегчението като един от полюсите на човешкото съществуване в противовес на другия – непрестанното движение. Отегчението и скуката пораждат чувство на изоставеност, загриженост, тревога. В най-драматичния си вид липсата на движение, ограничението, изолацията се проявяват като самота и пустота (Блез Паскал).
Изпитанието иска от нас преосмисляне. На ценности, на важност, на отношение към себе си, към другите, към духовното, към материалното. Случва се да искаме без промяна да постигнем спасение, да видим ясно, да видим смисъла, да погледнем и да усетим истината. Дали е възможно, как… Изпитанието идва, за да ни научи, за да ни изправи пред самите себе си, да постави въпроси и да търси отговори, пита за същността, за истината и не приема повърхностни отговори, които разсейват и отбиват. Иска да сме ясни, да стигнем до същността си, да оголим себе си, да се видим в чистотата си, да си спомним за желанието си, да си спомним любовта си, да намерим първообраза си, да си спомним кои сме, какво искаме, какво ни кара да сме живи…
Въпросът за здравето. „В най-общ смисъл същността на живота е да съхранява и утвърждава своето собствено съществуване. На всички организми е присъщ стремежът да съхраняват своето съществуване; от тук психолозите постулират един „инстинкт“ за самосъхранение. Първостепенният „дълг“ на всеки организъм е да бъде жив.“ [4, с. 22].
С внезапната среща с болестта се наложи преоценка на отношението ни към здравето. Болестта води до ограничение в различни сфери на живота – движение, работа, срещи, общуване, наложено от изолацията, пандемията, карантината. Осмисляне на ограничеността на собственото ни съществуване. Въпросът за болката, за страданието и смъртта. Психическото ни здраве – страхове и тревоги и влиянието им върху нашето пълноценно съществуване. Спасение в пътуването – навън, като движение в пространството и навътре във въображаемото.
„„Да бъдеш жив“ е динамично, а не статично понятие. Съществуването и разгръщането на специфичните възможности на организма са едно и също нещо. Всички организми притежават една свойствена тенденция да актуализират своите специфични потенции. Предназначението на човешкия живот следователно е разгръщането на възможностите на човека, съобразно законите на неговата природа. Човекът, обаче, не съществува „въобще“. Макар че споделя сърцевината на човешките качества с останалите членове от своя вид, той винаги е самостоятелен индивид, уникално същество, различно от всички други. Различава се по своеобразното си хармонизиране на характера, темперамента, талантите, предразположението си, точно както се различава по отпечатъците на пръстите си. Той може да утвърди човешките си потенции само като осъществи своята индивидуалност. Дългът да бъдеш жив е равнозначен на дълга да станеш някой, [а именно] да се развиеш в индивида, който потенциално си.“ [4, с. 22].
Тази индивидуалност свързвам с творчеството – то може да бъде спасение, преобразуване на една мъчна действителност в един различен, сътворен свят. Всеки има творческа потенция. „Става въпрос за любов към нещо, за толкова огромна любов към нещо – било човек, дума, образ, идея, земята или човечеството, че единственото, което можем да направим с нея, е да творим.“ [1, с. 356].
Изложение
Пандемията като гранична ситуация ни изправи пред ограничение – на свободното движение, на жив контакт и общуване. Появи се страхът от изгубване, страхът от изпадане, от загуба на отношения, работа, социално положение.
Обърнаха се нормите – отдалечаване или сближаване – има ли сближаване в отдалечаването ни от другите – доколко физическото отдалечаване ни носи емоционално сближаване… Появиха се и различни усещания за тялото – изолацията наложи много преживявания да се случват в онлайн пространството. Възможно ли е това? Доколко се промениха възприятията ни – как да приемем виртуалният живот за реален? Ето още един аспект на живота в изолация и той е свързан с интензивното използване на онлайн платформи.
Живот пред екрана – за работа и търсене на развлечение, срещи и общуване. Безкраен поток от информация, преобразуване и нови форми на виртуални проявления. Поставям си въпрос за нашата консумация на виртуалното – стига се до момент на пренасищане, до отвращение от лавината от информация за събития, до липса на време и желание да се включиш. Жадуваш за контакти на живо, да се смееш с някого, да обсъждаш разгорещено дадена тема. Чувствам се с вързани ръце, не ми достигат средствата за изразяване. „„Стоиш пред екрана. Вече не си пред огледалото, то вече не отразява.“ (GR208, интервю с Жан Бодрияр) Какво не отразява? Обектите, които в огледалните очи на субекта са се превърнали в знаци, изпълващи опитомената вселена. Изчезва стремежът за символичен преразход на значението (или символична размяна), която не позволява редуцирането на обекта до разменна стойност, тоест до икономиката. Вместо огледало и сцена (вж. Неприличност), метафори, описващи основите на културата на репрезентацията, имаме работа с екран и мрежа. Първата метафора насочва към матовата повърхност, на която се развиват различни операции и зад която зее пустота. Втората – към хоризонталните връзки между информациите. И в двата случая изчезва отражението, рефлексията, двуполюсността на отразяващия и отразения обект. Екранът (компютърният) не отразява нищо, освен операциите на човешкото мислене. Оттук „нарцистичността на самоотнасянето“, проявявана от всеки, който виси пред екрана. Вече няма „никакво силно въображение на огледалото, фази на огледалото, традиционен митологичен нарцисизъм или дори психоанализа. (…) Може би това именно е царството на постмодерността“ (GR206). Образът на човека, седящ пред екрана (на компютъра или телевизора), е: „един от най-красивите образи на антропологията през 20 век“ (ТМ 21) [2, с. 64].
Екран и мрежа за свързване – полезна необходимост или задължение. Домът като убежище – свободно защитено пространство или затвор? В тези противоречия индивидът сам поставя регулация – имаме право да изберем как да се справим с всички тези въпроси. Ограничението, наложено отвън заради пандемията, се съчетава със страх и несигурност. Изолацията може да доведе до отегчението като един от полюсите на човешкото съществуване в противовес на другия – непрестанното движение. Отегчението и скуката пораждат чувство на изоставеност, загриженост, тревога. В най-драматичния си вид липсата на движение, ограничението, изолацията се проявяват като самота и пустота (Блез Паскал).
Тук намирам мястото на творчеството, защото то ни прави „животворни“. „Докато творим, тази дива и тайнствена сила извайва самите нас и ни изпълва с любов. … Прави ни толкова жизнени, че ние на свой ред излъчваме живот – разпукваме се, цъфтим, завързваме плод.“ [1, с. 358].
Разглеждам пандемията като провокация към себе си, която разкрива пътят навътре; ограничението ни изправи лице в лице с вътрешните ни въпроси и търсения, отношения, които в друга ситуация разсейваме чрез работа и различни занимания. Животът навътре е оголване – среща с неизбежното, което носим в себе си. Боли ни, защото сме изправени пред себе си, пред онзи не-идеален образ, който не винаги обичаме да срещаме. Животът навън дава възможност за използване на маски, да се крием зад прилични самоличности, да се преструваме на вечни и измислени, да си играем на примерни, идеални, контролиращи.
За регулиране на тези крайности (от пустота към пълноценен живот) търсим активности, творчески актове, които са свързани с преобразуване; преосмисляне на ценностите. „… творчеството произтича от нещо, което се надига, вълнува и приижда в нас, а не от нещо, което пасивно чака с надеждата, че случайно можем да го намерим. В този смисъл никога не можем да „изгубим“ своето творчество. То винаги е в нас, изпълва ни или се сблъсква с преградите по пътя си. Ако не открие излаз към нас, то отстъпва, събира сила и отново се хвърля напред, докато пробие. Единственият начин да избегнем упоритата му енергия е постоянно да поставяме препятствия по пътя му или да допуснем да бъде отровено от деструктивно отхвърляне или пренебрегване.“ [1, с. 358].
В този смисъл нямаме основание за оправдание, макар че ежедневието често ни подмамва да мързелуваме, да се отчайваме. Необходимо е да намерим силата да пуснем този поток на творческата енергия, да се отдадем и да се оставим да ни лекува. Питам се какво може да ни съдейства и подкрепи за това да израстваме по-осъзнати, да поемаме отговорност за собственото си поведение и последствията от него, да се научим да живеем пълноценно, без съжаления, без очаквания и как да развиваме по най-добър начин себе си?
Важен момент в това пътуване, в тези размисли е да усетим необходимостта, нуждата от промяна в живота си. Желанието да открием нова или не толкова позната част от себе си, да задълбочим изследването на собствената си същност, да изпитаме желание и необходимост да променим някой стар и износен модел, който усещаме, че не ни носи нищо градивно, а разпознаваме, че служи само за извинение пред нас самите или пред другите. Процеси, които изискват време, опит и усилия, за които всеки е подготвен по различен начин.
Изолацията, самотата, ограничението могат да ни доведат до състояние, в което се чувстваме като „умираща река“, отново свързано с творческата енергия. Загубата на тази енергия е „психологическа и духовна криза“, „чувстваме загуба на енергия, чувстваме се изтощени, нищо в нас не помръдва.“ [1, с. 364].
Творческият акт като убежище – разкриване на вътрешните пластове, пътуване в недрата на личното, възможност за споделяне отново, за среща със собствените пластове, страхове, илюзии и бягства.
Клариса Пинкола Естес в своята книга „Бягащата с вълци“ посочва важни стъпки за пречистване на нашата творческа енергия. В този процес е необходимо да поемаме подкрепа – от себе си и от другите; да реагираме, защото „творчеството е способността да реагираме на всичко, което става около нас, да избираме от стотици възможни мисли, чувства и действия, които се надигат в нас, и да ги сливаме в уникална реакция, израз или послание, носещи сила, страст и значение.“ Да бъдем диви, „да оставяме всичко да се движи“, да се освободим от страха от провал като му се отдадем, като оставим страха да ни се нахвърли и да ни ухапе, „за да можете веднъж завинаги да приключите и да продължите напред“. Да пазим времето си, да упорстваме, да пазим творческия си живот и да го храним с „време, принадлежност, страст и независимост.“ [1, с. 377, 379]
Обобщение
В гранична ситуация на пандемия, наложената изолация, чувството на несигурност за здравето и икономическите затруднения, човек търси опора за справяне с всичко, което се поражда у него – болка, страх, гняв. Човекът в съвременния свят се оказа изправен пред редица нови изпитания, в които се наложи преосмисляне на важни житейски въпроси, за да намери всеки индивид начин за справяне физически и емоционално. Творческият акт разглеждам като отдаване на любов, претворяване, в което влагаме страховете си, тревогите си, радостите си, за да ги отдалечим от себе си, да ги погледнем отстрани, от нова перспектива.
Литература
1. Естес К. П. Бягащата с вълци/ИК „Бард“, – 2010. ISBN954–585–212–7
2. Марковски М. П. Анатомия на любопитството/Изд. СОНМ, – 2006. ISBN‑10: 954–8478–81–1
3. Паскал Б. „Мисли”/Наука и изкуство, – 1987 г.
4. Фром Е. Човекът за себе си/УИ „Св. Климент Охридски“, – 1995. ISBN954–07–0291–7
Разглеждам пандемията като провокация към себе си, която разкрива пътят навътре; ограничението ни изправи лице в лице с вътрешните ни въпроси и търсения, отношения, които в друга ситуация разсейваме чрез работа и различни занимания. Животът навътре е оголване – среща с неизбежното, което носим в себе си. Боли ни, защото сме изправени пред себе си, пред онзи не-идеален образ, който не винаги обичаме да срещаме. Животът навън дава възможност за използване на маски, да се крием зад прилични самоличности, да се преструваме на вечни и измислени, да си играем на примерни, идеални, контролиращи.
За регулиране на тези крайности (от пустота към пълноценен живот) търсим активности, творчески актове, които са свързани с преобразуване; преосмисляне на ценностите. „… творчеството произтича от нещо, което се надига, вълнува и приижда в нас, а не от нещо, което пасивно чака с надеждата, че случайно можем да го намерим. В този смисъл никога не можем да „изгубим“ своето творчество. То винаги е в нас, изпълва ни или се сблъсква с преградите по пътя си. Ако не открие излаз към нас, то отстъпва, събира сила и отново се хвърля напред, докато пробие. Единственият начин да избегнем упоритата му енергия е постоянно да поставяме препятствия по пътя му или да допуснем да бъде отровено от деструктивно отхвърляне или пренебрегване.“ [1, с. 358].
В този смисъл нямаме основание за оправдание, макар че ежедневието често ни подмамва да мързелуваме, да се отчайваме. Необходимо е да намерим силата да пуснем този поток на творческата енергия, да се отдадем и да се оставим да ни лекува. Питам се какво може да ни съдейства и подкрепи за това да израстваме по-осъзнати, да поемаме отговорност за собственото си поведение и последствията от него, да се научим да живеем пълноценно, без съжаления, без очаквания и как да развиваме по най-добър начин себе си?
Важен момент в това пътуване, в тези размисли е да усетим необходимостта, нуждата от промяна в живота си. Желанието да открием нова или не толкова позната част от себе си, да задълбочим изследването на собствената си същност, да изпитаме желание и необходимост да променим някой стар и износен модел, който усещаме, че не ни носи нищо градивно, а разпознаваме, че служи само за извинение пред нас самите или пред другите. Процеси, които изискват време, опит и усилия, за които всеки е подготвен по различен начин.
Изолацията, самотата, ограничението могат да ни доведат до състояние, в което се чувстваме като „умираща река“, отново свързано с творческата енергия. Загубата на тази енергия е „психологическа и духовна криза“, „чувстваме загуба на енергия, чувстваме се изтощени, нищо в нас не помръдва.“ [1, с. 364].
Творческият акт като убежище – разкриване на вътрешните пластове, пътуване в недрата на личното, възможност за споделяне отново, за среща със собствените пластове, страхове, илюзии и бягства.
Клариса Пинкола Естес в своята книга „Бягащата с вълци“ посочва важни стъпки за пречистване на нашата творческа енергия. В този процес е необходимо да поемаме подкрепа – от себе си и от другите; да реагираме, защото „творчеството е способността да реагираме на всичко, което става около нас, да избираме от стотици възможни мисли, чувства и действия, които се надигат в нас, и да ги сливаме в уникална реакция, израз или послание, носещи сила, страст и значение.“ Да бъдем диви, „да оставяме всичко да се движи“, да се освободим от страха от провал като му се отдадем, като оставим страха да ни се нахвърли и да ни ухапе, „за да можете веднъж завинаги да приключите и да продължите напред“. Да пазим времето си, да упорстваме, да пазим творческия си живот и да го храним с „време, принадлежност, страст и независимост.“ [1, с. 377, 379]
Обобщение
В гранична ситуация на пандемия, наложената изолация, чувството на несигурност за здравето и икономическите затруднения, човек търси опора за справяне с всичко, което се поражда у него – болка, страх, гняв. Човекът в съвременния свят се оказа изправен пред редица нови изпитания, в които се наложи преосмисляне на важни житейски въпроси, за да намери всеки индивид начин за справяне физически и емоционално. Творческият акт разглеждам като отдаване на любов, претворяване, в което влагаме страховете си, тревогите си, радостите си, за да ги отдалечим от себе си, да ги погледнем отстрани, от нова перспектива.
Литература
1. Естес К. П. Бягащата с вълци/ИК „Бард“, – 2010. ISBN954–585–212–7
2. Марковски М. П. Анатомия на любопитството/Изд. СОНМ, – 2006. ISBN‑10: 954–8478–81–1
3. Паскал Б. „Мисли”/Наука и изкуство, – 1987 г.
4. Фром Е. Човекът за себе си/УИ „Св. Климент Охридски“, – 1995. ISBN954–07–0291–7
Публикуването на части от материала, не превишаващи по обем 25% от изходната статия, се допуска със задължителното посочване на автора и хипервръзка към адреса на пълния текст на уебсайта art-in-psychology.com.
Публикуването на части от материала, не превишаващи по обем 25% от изходната статия, се допуска със задължителното посочване на автора и хипервръзка към адреса на пълния текст на уебсайта
art-in-psychology.com.
art-in-psychology.com.
