ТРИТЕ “В” –

въображение, воля и вдъхновение в обучението на актьора от театъра на движението по време на пандемия
28.08.2021

Театърът на движението е невербално пространство, където актьорското тяло създава теат-рален свят посредством фазите на своето движение, които се запечатват в съзнанието на публиката чрез рационално създадените пози, жестове и знаци. Волята, Въображението и Вдъхновението са основни конструкти в творческия процес на актьора. В творчеството и в живота бавно, но упорито заема и утвърждава своето място един друг компонент, който си е извоювал ролята на неизменен антагонист, и все повече става неразривна част от човешкото съществуване – стресът. Стресът се появява като фактор, кой-то би могъл да мотивира или да демотивира работния и творческия процес, а продължител-ното му и постоянно фоново присъствие може да доведе до психични разстройства и невро-зи. Тази заплаха е особено актуална в пандемичната обстановката и в съпътства-щата я принудителна изолация.

психолог, арт-терапевт
Трите “В”: въображение, воля и вдъхновение са изключително важни за осъзнаването и възпитаването на студентите, особено по време на пандемична обстановка. Защото времето в изолация има своите специфики. Нарушава се физическото общуване между хората. Зрителният контакт, докосванията, усмивките, смехът и прегръдките, при които се отделя окситоцин не само в тялото, но и в мозъка, са ограничени до минимум. Екстравертната настроеност на младежките години се блокира принудително. Качеството на предаване на практическата двигателна информация, свързана с прякото общуване на психофизическо ниво, е нарушено. Провеждането на занятия по пантомима и йога през интернет, без прякото физическо присъствие на обучителя и обучавания, затруднява процеса на приемането на информацията и може да намали драстично нивото на качеството на нововъзприетите знания. Тъй като обучението се приема само чрез гледане и с вербални наставления, а не с физически допир за коригиране на неправилно изпълнените пози на тялото. Това дистанциране намалява мотивацията за работа и от двете страни на процеса: и на студентите, и на преподавателите.

Новото време и новата нормалност изискват и нови методи на преподаване и търсене на нови модели за запазване на качеството на обучително-творческия процес. И най-вече запазването на емоционално-стабилно работно-творческо състояние при студентите. Защото сцената, както и актьорът, се променят заедно със социума и човешката психика [3].

Според доктора по психология, Карл Попър (1902–1994), в човека има три свята: Свят Едно: материалният – на физическите вещи и живите същества; Свят Две: субективният свят на индивидуалния психичен живот – нашата всекидневна психология. Този свят обхваща в себе си: чувства, образи, страсти, мисли, волеви актове; Свят Три: нематериален – идеи, символи, принципи, теории, абстрактни правила. Свят Три е светът, който постоянно преработва опита и преживяванията от Свят Едно и Свят Две. Свят Три е областта на изучаването, на науката и на изкуството [7]. Ако приемем принципите на тази схема, бихме могли да направим извода, че страховете са от света на емоциите – от Свят Две на човека, и те блокират достъпа му до Свят Три. При новосъздалите се пандемични условия и принудителна обстановка на изолация първото емоционално състояние, което се задейства в човека, е страхът. Този страх е неочакван, мощен и е свързан с изконния еволюционен процес на човека – оцеляването му, и с неговата базисна нужда от сигурност. Страхът, от една страна, е породен от неконтролируемостта на обстановката, а от друга, е страх от неизвестността. Според йогите само 5% от нашите страхове са основателни, останалите са плод на нашето въображение. Но в тази обстановка на масирана медийна и глобална заплаха човек не би могъл чисто рационално да прецени този страх, от заразяването, дали е основателен, или не е основателен, а е плод единствено на въображението му. Това ескалиране на страхово напрежение би могло да се сравни с напрежението по време на военни действия, но с един невидим враг, който не може да се различи и обезвреди; не може да се определи доколко е истински и доколко е въображаем. Тази обстановка, от една страна, е личностно стресова, но от друга, придобива мащабите на глобален планетарен стрес. И за разлика от военната, която е с редуващи се ситуации на засилване и затишие, то тук, тя преминава като фонова, като постоянно присъстващ стрес.

Стресът е физиологична реакция на тялото, при която пулсът се ускорява, кръвното налягане се покачва и се получава мощен прилив на сили, т.е. хипоталамусът в човешкия мозък изпраща импулси към надбъбречните жлези и те отделят в кръвта големи количества от хормона адреналин. Реакцията на този еволюционен процес, свързан с оцеляването на човечеството, е описана като поведение, предизвикано от стреса, още през 1932 от Дъбълю Би Канън като реакцията: Бий се или Бягай [1]. След като се задейства ситуацията на Борба или Бягство, физиологически в тялото на човека от надбъбречните жлези се отделя друг хормон (също толкова мощен както адреналина) – кортизол. Функцията на кортизола е да намали стресовата реакция и да възвърне нормалното функциониране на тялото, заличавайки най-неприятните аспекти на стреса и успокоявайки ума.

Експеримент, направен от американския психолог Мартин Селигман през 70-те години на 19в., доказва как постоянното влияние на стреса променя човешкото поведение и довежда индивида до депресивното състояние, което той нарича: заучена безпомощност. От еволюционна гледна точка стресът е човешкият метод на оцеляването, но това състояние не е всекидневно, а е свързано с определено събитие, което развива инстинкти за оцеляване и усъвършенства мозъчните функции на индивида. Но във времето, в което живеем днес, стресът се е превърнал в част от ежедневното ни съществуване. Това, което се случва в човешкото тяло под въздействието на ежедневния стрес, (който вече се измерва в часове, а не в инцидентност), е изсипването на постоянни количества на хормона адреналин, който, от една страна, се явява храна на бактериите в човешкия организъм, а от друга страна, стимулира изсипването на количества кортизол в човешкия мозък. Най-голямата опасност на стреса е влиянието му върху имунната система и мозъка. Защото организмът на човека не е пригоден към обработването на постоянните количества на стресовите хормони, и когато те циркулират дълго време, те стават вредни. Хроничният стрес: убива левкоцитите в кръвта; опустошава онези части на имунната система, които участват в производството на антитела; развива автоимунни заболявания като астма и диабет (Медина, 2011).

При мозъка стресът вилияе в две посоки: ако стресът не е прекалено силен – мозъкът се включва на еволюционната си функция: започва да работи по-добре: запомня по-лесно, разрешава проблеми. Но, ако стресът е хроничен, това влияе опустошително върху ученето и оцеляването. Стресираните хора постоянно допускат грешки, забравят (краткосрочната и дългосрочната памет отслабват), не умеят да прилагат старата информация в контекста на нови ситуации. Изследванията показват, че хроничният стрес уврежда декларативната памет и изпълнителната функция на паметта – мисленето, пригодено за решаването на проблеми. Но най-голямата коварност на хроничния стрес е депресията, която той отключва в индивида. Депресията е състояние на дерегулация на мисловните процеси и влияе пряко: на паметта, на речта, на квантитативното мислене, на флуидната интелигентност; на пространствените възприятия. Коварното на депресията е, че в много случаи депресираните индивиди не намират изход от депресията и преминават отвъд нея (довеждат се до смърт). Изводът, направен от учените, е, че от стреса не стада само ученето, а от стреса страдат самите хора. Стресовият хормон – кортизолът, е основният причинител на уврежданията, когато успее да си осигури свободен достъп до централната нервна система. Кортизолът е и особено пагубен за клетките на хипокампа, който отговаря за множеството аспекти на ученето при човека. Резултатът от действието на стресовите хормони, когато те дълго време, без прекъсване, атакуват човешкото тяло, е: правят хипокампа уязвим за други видове стрес; прекъсват невронните мрежи на най-ценните индивидуални човешки спомени; спират образуването на нови неврони от хипокампа; могат дори да убият клетките на хипокампа; да доведат човека до заучена безпомощност.

Стресираните мозъци не учат по същия начин (Медина, 2011;171). Стресът има ярко изразен субективен характер. Изразяването му се определя от изминалия опит на индивида и от генетичните му особености. Истината е, че не всички видове стрес са еднакви – едни биха могли да стимулират ученето, но други му вредят. Джинсок Ким и Дейвид Даймънд са изследвали стреса и са дали тристълба дефиниция на стреса (Медина, 2011;175), според която, за да се определи ситуацията като стресова, тя трябва да притежава следните компоненти: Човекът да е във възбудено състояние и да има физиологична реакция; Стресовият фактор задължително трябва да предизвиква неприязън; Човекът трябва да има усещането, че стресовият фактор не е под негов контрол и колкото повече контролът се изплъзва, толкова по-голяма е неговата скала. Щом са налице тези три компонента, тогава би могло стресът да се измери и в лабораторна среда. При човека чувството за контрол е изключително важен фактор, защото е пряко свързан с неговата потребност за безопасност и за сигурност. Усещането за контрол повишава продуктивността в човешките действия. Най-сериозната част от успешното управление на стреса е това да си възвърнеш контрола в живота (Медина, 2011). Интересен е фактът, че емоциите са полезни, защото те карат мозъка да обръща внимание. И да търси начини за справяне с емоциите и с породилите ги ситуации.

В човешкото тяло генетично е заложено производството на НФГМ (невротрофичния фактор на главния мозък), той е невротрофин от групата на протеините и задачата му е да поддържа растежа и оцеляването на невроните в хипокампа. НФГМ подпомага развитието на здравословна тъкан, поддържа съществуващите неврони здрави и млади, и по-лесно свързващи се едни с други. Най-чувствителните клетки на неговото въздействие са клетките на хипокампа, и то в областите, отговарящи за познавателните (когнитивните) процеси. Изследванията доказват, че физическата активност (упражнения) повишават нивото на НФГМ в клетките.

Физическите упражнения са една от най-жизненоважните дейности, които човекът може да извършва. Защото чрез активирането на физическо движение се увеличава кръвният поток, преминаващ през тъканите в тялото. По този начин се стимулира молекулата на азотния окис, която подобрява притока на кръв и създава нови кръвоносни съдове, които проникват все по-дълбоко в тъканите на тялото. Чрез физическите упражнения се подобрява преносът на хранителни вещества до клетките и изхвърлянето на токсичните отпадъци. Физическите упражнения увеличават обема на кръв в мозъка, и по-специално на зъбчатата гънка, която е жизненоважна част от хипокампа. По този начин се стимулира по-голям достъп до хранителни вещества на тези клетки и чистенето им от отпадъчни вещества. Посредством дихателните практики и физическите упражнения – Асани, при йогите, се стимулират същите процеси – чрез физически упражнения, комбинирани с дишането. Целта е напълването на тялото и мозъка с кислород. Привеждането на тялото и ума към състояние, при което подобряваме тяхната работоспособност и отзивчивост към нови форми на учене и движение. Данните подсказват, че когато се чувстваме добре, възприемаме по-голям обем от контекстуалната информация, която ни заобикаля [8, с. 91].

За да подобрим обстановката на работа, в новосъздадените условия, трябва да намерим нов подход към тях. Да изолираме фоновия стрес, чрез психофизически упражнения, които са пряко свързани със специфичните само за човека функции: Воля, Въображение и Вдъхновение.

Волята е психична функция, присъща само за хората. Спецификата на волята е, че тя е полифункционална и няма воля отвъд конкретните действия, чрез които тя се реализира. Волята е изключително сложен процес, но условно може да се раздели на воля в тесен смисъл (регулация на хода на конкретни психоповеденчески актове) и воля в широк смисъл (управление на психичните процеси) [4, с. 314]. Схемата на функционирането на волята е: определяне на цел – осмисляне – планиране – поведенчески актове – резултат – оценка на резултата. Главното условие е волята в широкия смисъл да се редуцира и раздроби на малки стъпки: Разделяй и Овладявай. По този начин се навлиза в полето на схемата на функциониране на волята с нейните ясни етапи. Полагането на усилия е задължителното условие, за да се случи действието. Полагането на усилия е Азова функция, то “удължава” и “усилва” активността на Аза, прави го определящ фактор в ситуационното поле [7, с. 152]. Свикнали сме да разглеждаме волевите актове като свързани единствено с двигателната активност на тялото, винаги подвластни на практическите ситуации. Но има и смислово усилие (Бартлет, effort after meaning), което се явява ментално усилие и води до промяна на смисловата тъкан на преживяването – то има смислов, а не телесен ефект. Усилието, което е насочено към смисъла, създава, подрежда или разрушава смисловите образувания. Това значи, че смисловото усилие е действие в един виртуален (въображаем) свят. Въображението участва в смислообразуващата фаза на волевите актове, а наличието на воля дава виталност на идеите и образите на въображението, превръща ги в открития и дела. Може би двете функции споделят общо начало в дълбините на човешката еволюция и са се развивали синергично, като заедно с това всяка от двете е претърпяла специфична вътрешна диференциация [7, с. 87]. Изследванията са доказали, че волевите физически усилия се завършват (довеждат до край) в много по-голяма степен от волевите смислови усилия.
Целта на онлайн обучението, по време на принудителна изолация, е чрез трениране на волеви физически и смислови усилия да се изгради един силен личностен Аз в студентите. И да не се загубва смисловото усилие при преподавателите. Защото в онлайн обучението поради спецификата на визуалния контакт, енергията на живото общуване се блокира, до известна степен, от компютърния екран. От една страна, това общуване отнема в пъти повече ментална енергия при преподавателя в конструирането на практическо движенческия час и съответно и в усилието полезността на информацията да достигне до всеки един отделен студент. От друга страна, демотивира полагането на достатъчния брой усилия за постигането на крайния резултат при студентите. Като рекапитулация, в крайна сметка и двете страни излизат от това общуване доста по-уморени, отколкото при обикновеното общуване.

Въображението: в разговорния език е синоним на фантазията, на способност за изграждане на представи; в психологията липсва еднозначно определение [6, с. 69]. Уникалното е, че въображението и фантазменото мислене, което е част от него, ги има само при хората. Това е познавателна психическа функция, която води до емоционални реакции в човека. Въображението усилва адаптационния потенциал на човека и е преживяваната част от неговата креативност [7, с. 281].

Въображението е познавателен процес и като такъв има изградени три основни психологически теории, които го свързват: с възриятието; с паметта; и с мисленето.

Теорията на У. Найсър разглежда връзката на въображението с възприятието, но тя не се осъществява чрез реални дразнители, а е възприятие без усещане. Този тип връзка се разглежда по-скоро като реалистично-битова.

Друга алтернативна теория свързва въображението с мисленето. Тя се разглежда като опозиция на първата и се определя като романтична и тясно се свързва с творчеството. Тя именно води до конструирането на твърдението, че въображението е психологически механизъм на творчеството, породено от концепцията за чувство за възможност. Защото въображението изследва различни варианти на една и съща възможност. Като чрез мисловните процеси създава въображаеми образи.

Третата теория е свързана с модуса на образната памет. Според нея въображението зависи от изминалия опит и взаимозависимостта ни от него. Колкото по-голям опит има човекът, толкова по-развито е неговото въображение.

Видовете въображение са: Пасивно (Непреднамерено) и Активно (Преднамерено). Пасивното от своя страна бива: образно, свързано със сънищата; и безобразно – със страховете и вълненията на индивида, които се явяват само на емоционално ниво, но нямат ясен образ, а остават само в сферата на усещанията. Активното се разделя на: Възпроизвеждащо и Творческо. Възпроизвеждащото има образен характер (представянето на различните ситуации) и безобразен характер (задейства се в полето на усещанията и чувствата). Творческото въображение бива: научно – свързано с измислянето на нови хипотези и научни опити; художествено – виждането на определени образи, които после биват реализирани; техническо – създаването на чертежи на базата на детайли; и личностно -проиграването на ситуации и представянето на образи и нашата реакция на тях. Въображението е психична функция свързана със Свят Три на човека. Има теория, че то се развива до 10–13 година на човека, а после закърнява, но това не е така. Доказано е, че въображението преминава на фонов режим. Защото с напредването на възрастта, то се свърза по-тясно с действителността и с възприятието, а в детските години е по-бурно, но е повече в полето на фантазменото мислене. Фантазията е създаване на надситуационна нагласа, освободена от фактите, която попада в полето на пълната свобода на представата. При детето е по-лесно, защото то все още не е толкова дълбоко свързано и зависещо от опита, но при възрастния човек въображението е пряко свързано с опита. За да се запази спонтанността на въображението, е важно порасналият човек да запази наивистичната си нагласа, което означава отвореност към възможностите, което развива гъвкавост на ума на основата на импровизицията.

Въображението ни дава свобода на представата и има създаваща функция: чрез него имаме почивка от реалността; пренася ни в друг свят; помага ни да виждаме различни алтернативи, като разчупваме мислите си; противодейства на рутината, създавайки нови възможности. Колкото повече варианти има човекът, толкова повече опит натрупва, колкото повече опит има – толкова повече въображението му се развива [2].

В театралната терминология съществува понятието: магическо ако на Станиславски – магическото ако е ключът към задействането на въображението при актьорите. В човешкия живот това магическо ако го заменяме с наужким, като по този начин може да се навлезе в битово-ситуационната сфера – от възможни ситуации и възможни действия и да се достигне дори до фантазмено-парадоксална, абсурдистка сфера. Техниката на въображението е да създава фантазмени образи: аглутинация – слепване/събиране на два образа в едно; хиперболизация – преувеличаване; акцентировка – наблягането на съществуващ образ. Целта е да се изгради едно гъвкаво мислене, което да се задейства мигновенно при студентите и да не преминава във фонов режим при преподавателите. Чрез въображението в новосъздадената обстановка бихме могли да преодолеем новите условия на интернет общуване, да открием техните положителни страни и да направим процеса на усвояване на знания много по-гъвкаво-ползотворен и приемлив.

Вдъхновението, според определението в тълковния речник, е: въодушевление, настроение, ентусиазъм; творчески, душевен подем. Етимологията на думата вдъхновение идва от поемам дъх, вдъхвам, дишам по леко. Доказано е, че има връзка между дишането и психическото състояние на човека. Вдишването напълва човешките органи с кислород и оживява тялото. Работя с вдъхновение е една от най популярните фрази, тя се тълкува като психическа настройка за работа, свързана с щастието и удовлетворението. Имам вдъхновение е израз, който означава зараждане на нова идея, готовност към работа. Чувствам се вдъхновен е разговорен израз, който обвързва вдъхновението с полето на чувствата и е отново само човешко изживяване. Една от теориите е, че чувствата и емоциите са два отделни спектъра, ако емоциите са от Свят Две на човека, то чувствата са от Свят Три и се свързват с трайността и морала. Във всекидневната психология на човешкия Свят Две има популярна фразата: чувствата са наши учители, а емоциите наши деца. Упражненията по дишане са особено важни за привеждане тялото в кондиция за творческо настроение. Вдъхновението ни свързва с желанието за работа, докато мотивацията за работа е волеви акт, свързващ ни с усилието.

В пандемните условия (които нямаме представа колко дълго ще продължат), младият човек (студентът) е подложен на обезличаването на индивидуалността му чрез постоянното носене на маска. Страхът, разпространяван и утвърждаван чрез медиите, започва да променя екставертното поведение на младите хора в насилствено задържано, което е противопоказно за здравето. Работата и физическите упражнения с маска спират част от потока на кислород към тялото. Доверието и партньорските отношения в работата, предизвиквани чрез допира, прегръдките, ръкостискането и чувството за екипност и общност, изградени по време на обучителния период, се разрушават. Защото чрез физическите актове на близост се отделя невропептидът – окситоцин, който е наречен още хормон на прегръдката [10, с. 68]. Окситоцинът и подкрепата на групата намаляват тревожността [1, с. 241]. Окситоцинът е биохимичната връзка в човешките отношения. Той е медиатор на антистреса, на усещането, че си добре, на взаимоотношенията, на растежа и оздравяването [1, с. 245]. Когато химикалите на щастието (допамин, окситоцин и ендрофините) не се отделят в нужните за младия човек количества, той става подвластен на: депресивни състояния, страхове, неврози, загуба на чувство за контрол.

Изгубването на смисъла в обучението като път към по-нататъшната човешка реализация, допълнително утежнява ситуацията. Макар за младите хора онлайн простванството да е донякъде естествената им среда на общуване, прекаленото стоене пред компютъра изморява психически и натоварва емоционално младия човек. Като развива в него зависимост от това виртуално пространство, лишено от физическо движение и пряк досег с хората, довеждайки го до апатия и дистанцираност в искрените човешки отношения. Смисълът на трите “В” е: Развиването на въображението за изграждането на едно гъвкаво вариативно мислене при студентите и преподавателите за разрешаването на периодичните проблеми, които се появяват, и даване на нови алтернативи в обучението им в постоянното търсене на адекватни решения и промяна в новата ситуация. Това усилва вярата в собствените сили и полезността на опита не само при студентите, а и при преподавателите, и води до адекватни и нетрадиционни решения в обучението и бягство от рутината; Чрез тренирането на волята с физически и смислови усилия да се изгради един силен личностен Аз в студентите, а в преподавателите, да не се изгубва вярата в смисъла на обучението и творчеството; Вдъхновението е като дишането, то променя емоционалната настройка на човека, обновява мислите, лекува тялото и допринася за психическата устойчивост на човека.

Литература

1. Бризендайн Л. Женският мозък. София: Изток-Запад. – 2012
2. Велев В. Училище за зрение – изкуство и терапия, отвъд границите на арттерапията, Пластическото възпитание на актьора през 21 век. Нови насоки и тенденции. Нови насоки и тенденции. Движение и арттерапия в пластическото образование. София: Национална академия за театрално и филмово “Кръстьо Сарафов”, – 2019. ISBN978–619–90000–2–1
3. Велев В. Между Театъра на телесната експресия и Кукленото изкуство – нова посока в Театъра на Движението, A Collection of Studies, София: National Academy of Theatre&Film, – 2019. ISSN1314–0760
4. Ильин Е.П. Психология воли. Санкт-Петербург: Питер, – 2000
5. Калинов Ал. За мястото на мима в актьорското обучение. Пластическото възпитание на актьора през 21 век. Нови насоки и тенденции. Нови насоки и тенденции. Движение и арттерапия в пластическото образование, София: Национална академия за театрално и филмово “Кръстьо Сарафов”, –2019. ISBN978–619–90000–2–1
6. Колектив – Речник по психология. София: Наука и изкуство, – 1989
7. Минчев Б. Обща психология. София: Сиела, – 2008
8. Никитин В. Онтология телесности. Москва: Когито-центр, – 2006
9. Никитин В. Пластикодрама. Москва: Когито-центр, – 2003
10. Фредриксън Б. Любов 2.0, София: Кибеа, – 2015

Споделяне

Публикуването на части от материала, не превишаващи по обем 25% от изходната статия, се допуска със задължителното посочване на автора и хипервръзка към адреса на пълния текст на уебсайта art-in-psychology.com.
Публикуването на части от материала, не превишаващи по обем 25% от изходната статия, се допуска със задължителното посочване на автора и хипервръзка към адреса на пълния текст на уебсайта
art-in-psychology.com.
Наверх